— Не — каза Рен. — Не, това е истина. През годините всички ѝ бяха изключително благодарни, че ни е спасила от Ловците, а през цялото време тя е била човекът, довел ги при нас. Исках това да не е истина. Казвах си, че не е възможно. Но е.
Том погледна Хестър и зачака съпругата му да отрече.
— Направих го за теб — каза тя.
— Значи е истина?
Хестър отстъпи с крачка назад от него.
— Разбира се, че е истина! Къде мислиш, че отидох онази вечер, когато отлетях с „Джени“? Кацнах право в Аркангел и казах на Масгард къде ще открие Анкъридж. Трябваше да направя това или щях да те изгубя, а не можех… Не можех…! О, Том, за бога, това беше преди шестнайсет години, вече няма значение, нали? Нали? Оправих всичко, нали? Убих Масгард и хората му. И направих всичко заради теб…
Онзи Том Натсуърти, когото обичаше достатъчно, за да предаде цял град, не беше същият вече. Онзи Том беше смело, красиво и страстно момче, което може би щеше да ѝ прости, но този по-стар Том, този плах историк от Анкъридж, който стоеше и я зяпаше глуповато с отворена уста, с хленчещата му глупава дъщеря до него, никога нямаше да разбере какво е направила. И двамата нямаше да разберат. Тя не беше като тях. Беше глупачка да вярва, че може да живее в техния свят.
— През всичките тези години… — започна Хестър и хвърли ножа си. — През всичките тези години във Вайнленд. — Тя видя как ножът се заби в ливадата на Пенироял и завибрира. — През всичките тези години с вас двамата… Богове, беше ми толкова скучно!
Цялата трепереше. Това я накара да си спомни нощта на МЕДУЗА, когато за първи път се осмели да целуне Том. Тогава, в началото на всичко това, се тресеше неконтролируемо и сега отново се тресеше в края му. Хестър се обърна и тръгна бързо през опустошените градини. Забеляза нещо квадратно и ниско през една пролука в дима. Сметна го за сграда, но после разбра, че е някакъв глупав лабиринт. Е, щеше да свърши работа. Забърза към входа му.
— Хестър! — провикна се Том зад нея.
— Вървете! — Тя се обърна назад. Съпругът ѝ се тътреше след нея. Приличаше на френетичен силует на фона на пламъците от Павилиона. Рен го следваше заедно с африканския си приятел. — Вървете! — провикна се отново, като се обръщаше, без да спира, или вървеше назад за една-две крачки и сочеше „Джени Ханивър“. — Просто качете Рен на борда и вървете, преди Пенироял да е откраднал отново проклетото нещо…
Но Том се провикна отново:
— Хестър!
— Няма да дойда, Том — заяви тя. Плачеше. Димът я обгръщаше в прегръдките си, горящи парчета от балона летяха наоколо, а горещият вятър вдигаше полите на палтото ѝ като черни криле. Всичко това я караше да изглежда като някакъв ужасен ангел. — Върнете се във Вайнленд. Бъдете щастливи. Но не и с мен. Аз оставам тук.
— Хестър, не ставай глупава! Това място се разпада!
— Просто пада — отвърна тя. — Ще оцелея. Долу има градове — пустинни градчета и клошарски платформи. Точно като за мен са.
Том почти я настигна. Хестър видя сълзите на лицето му на светлината от горящите сгради. Много ѝ се искаше да отиде при него, да го целуне и да го прегърне, но знаеше, че никога вече няма да може да го докосне, защото стореното от нея винаги ще стои между тях.
— Обичам те! — каза тя, обърна се и побягна. Гмурна се в лабиринта, докато платформите се накланяха и издигаха под краката ѝ, а от устата ѝ излизаха полухлипания и полусмях. Чуваше как Том, все по-слабо и по-слабо, вика името ѝ. Балоните на Облак 9 над тях се подпалваха един след друг и изпълваха лабиринта със странни и гонещи се сенки. Хестър плачеше и се спъваше на всяка крачка, храстите драскаха лицето ѝ, докато вървеше слепешката през тях. Едва сега, когато стигна до сърцето на лабиринта, започна да осъзнава, че това изобщо не е добро място, където да бъде, и се нуждае от по-добро укритие от това, когато палубата падне. Нещо се спотайваше там, сякаш през цялото време я е чакало.
Хестър се спря и се плъзна по тревата. Чакащата фигура се изправи в цял ръст и се извиси над нея. Първоначално си помисли, че е направена от огън, но това бяха просто отраженията на горящите балони в очуканата лъскава броня. Мъртвото лице се разшири в усмивка. Хестър познаваше това лице, тя беше хвърлила пръст върху него преди осемнайсет години на Черния остров. Беше заровила стария преследвач надълбоко и беше наредила камъни върху гроба му. Явно само си е изгубила времето. Подушваше добре познатата му миризма — формалдехид и горещ метал.
— Хестър? — провикна се отдалеч Том, който беше някъде в градините и изгубен завинаги за съпругата си.