Шрайк протегна ужасните си ръце към нея и каза:
— ХЕСТЪР ШОУ!
Още един от балоните се спука с грохот и в небето изригна гейзер от светлина. Том се озова във въздуха за момент, когато палубата увисна. В следващия миг падна тежко в тревата, претърколи се и се спря в статуята на Поскит.
— Хестър! — провикна се отново той, докато се опитваше да стане, но гласът му го предаде, а след малко и сърцето реши да направи същото. Том стисна гърдите си, но това не му донесе облекчение. Падна на колене, по лице. Болката го прикова към ливадата. Припадна и когато се събуди, при него имаше някого.
— Хестър? — измърмори той.
— Татко… — Беше Рен. Ръцете ѝ бяха върху гърба и раменете му, а лицето ѝ го гледаше отгоре, изпълнено със страх и сълзи.
— Добре съм — каза Том и наистина беше, защото болката си беше отишла, макар че се чувстваше замаян и му се гадеше. — Случвало се е и преди… Нищо ми няма.
Опита се да стане, но приятелят на Рен, Тео, дойде и го вдигна без никакво усилие. Явно отново загуби съзнание, когато момчето го пренесе през градините, защото смяташе, че Хестър е с него, но когато се огледа, осъзна, че я няма. Бяха стигнали почти до отворения люк на „Джени“, а Пенироял надничаше към тях през прозореца на пилотската кабина. Всичко беше много объркващо, особено с постоянно люлеещата се и накланяща се градина. Единственото нещо, за което можеше да бъде сигурен, е Рен, която стискаше ръката му много силно и се опитваше да му се усмихне, въпреки че в същото време плачеше.
— Рен — каза Том, — не можем да тръгнем. Трябва да намерим майка ти…
Момичето поклати глава и помогна на Тео да качат баща ѝ на борда.
— Ще те отведем от това ужасно място, преди да е станало прекалено късно — каза тя.
Люкът се затвори и Тео отиде в пилотската кабина, за да помогне на Пенироял да включи двигателите. Рен коленичи до баща си и го прегърна по начина, по който я прегръщаше той като много малка, когато беше болна или изплашена.
— Ето, ето — шепнеше ѝ тогава той и сега тя също му прошепна „Ето, ето“, погали косата му и го целуна, докато не се успокои. Опита се да не мисли за мама и за нещата, които беше направила и изрекла, нито пък за треперещата светлина върху острието на ножа ѝ. Опита се да си напомни, че вече няма майка.
Колко много е остаряла!
Шрайк смяташе, че разбира живородените и нещата, които времето им причинява, но въпреки това се изуми като видя набръчканото и обрулено от годините лице на своето дете, посивялата суха коса, която някога беше красива и червена. Той посегна към нея, като предварително прибра ноктите си, и тя реагира като повечето живородени, когато преследването приключи и няма как да му избягат. Беззвучното скимтене и парливата миризма от изпразнени черва. Шрайк изпита болка, че тя се страхува от него. Той я придърпа към себе си с цялата нежност, на която беше способен, и ѝ каза:
— ТОЛКОВА МНОГО МИ ЛИПСВАШЕ.
Хестър, смазана в очуканата му броня, успя само да потрепери, да се разплаче и да чуе най-тъжния звук в живота си — отдалечаващия се грохот на двигателите „Жьоне-Каро“, докато „Джени Ханивър“ отлита без нея.
Облак 9 най-накрая падна на земята. Първо люлеещият се лифт се заби като рало в пясъка и послужи като котва за летящия дворец, след което единият край на палубата се закачи в скалите. Металните пътеки от долната част се разкъсаха и полетяха върху дюните, последвани от смазани летящи машини и изкоренени дървета. Едно метално въже се скъса и омекналият балон, който държеше, се освободи и полетя нагоре в облак от дим и прах. Цяла секция от Павилиона избухна и запрати във всички посоки антики и произведения на изкуството като шрапнели. Стълбища пропадаха, платформи се кривяха, басейни имплодираха. Облак 9 подскочи и се вряза във върха на гигантска дюна. Куполи в цвят на бонбони се забиха като купи в пустинята, последвани от алчни градчета. Останките се стовариха отново в земята. От тях бълваше огън и висяха кабели и балони. Облак 9 се разби, плъзна се по пясъка, завъртя се, продължи да се пързаля още известно време, разтресе се и най-накрая застина.
Настъпи миг на пълна тишина, нарушавана единствено от минералната въздишка на милиарди песъчинки вдигнат пясък, който елегантно продължаваше да пада. В тази тишина, преди клошарските градчета да дойдат да погълнат останките, преследвач Шрайк стана, взе Хестър на ръце и тръгна с нея през пустинята и мрака.