Рен крачеше бързо към къщата на Смю, но не мина през портата. Много добре знаеше, че тази сутрин Тилди и семейството ѝ ще бъдат в овощната градина, за да берат ябълки. Рен дори беше обещавала да отиде да им помогне. Как да предположи, че щеше да изникне нещо много по-важно за правене?
Прекоси „Бореал Аркейд“, като не сваляше поглед от отражението си в прашните витрини на старите магазини, след което се затича по „Расмусен Проспект“ и нагоре по рампата, която водеше до Зимния дворец. Голямата предна порта винаги беше отворена през лятото. Рен влезе вътре и се провикна с дежурното „Госпожице Фрея?“, но единственият отговор беше ехото от собствения ѝ глас, което отекна от високите тавани и се върна при нея. Мина през задния вход и пое по чакълестата пътека около двореца. Откри госпожица Фрея в градината да бере боб и да го слага в една кошница.
— Рен! — посрещна я радостно жената.
— Здравейте, госпожице Фрея!
— О, наричай ме само Фрея, моля те — отвърна госпожица Фрея и се наведе, за да остави кошницата на земята. Рен имаше чувството, че основната цел в живота на госпожица Фрея беше да накара всички да я наричат просто Фрея, но така и не постигаше особен успех. По-старите хора помнеха, че тя е последната от рода Расмусен и все още обичаха да я наричат „маркграфиньо“, „Ваше Великолепие“ и „Светлина на Ледените полета“. По-младите я познаваха като тяхната учителка, така че за тях тя си оставаше „Госпожица Фрея“.
— Освен това — започна жената, усмихна се на Рен и попи потта от облото си лице с кърпичка, — вече не си ученичка. Дори скоро можем да станем колежки. Помисли ли върху предложението ми да дойдеш да ми помагаш с малките, след като беритбата на ябълките приключи?
Когато получи предложението, Рен се престори, че идеята ѝ допада, без да обещава нищо. Страхуваше се, че ако се съгласи да помага в училището, може да свърши като госпожица Фрея — дебела, мила и неомъжена. Опита се възможно най-безобидно да смени темата и попита:
— Може ли да разгледам библиотеката?
— Разбира се! — отвърна госпожица Фрея, както Рен знаеше, че ще направи. — Няма нужда да ме питаш! Някоя определена книга ли…?
— Просто заглавие, което татко спомена преди време. Тенекиената книга.
Рен се изчерви при изричането на тези думи, защото не беше свикнала да лъже, но госпожица Фрея не забеляза.
— Тази стара книга? О, тя дори не прилича толкова много на книга, Рен. По-скоро е необикновена. Поредната от многото антики на рода Расмусен.
Отидоха заедно в библиотеката. За Рен не беше изненада, че Изгубените момчета имат нужда от помощта ѝ. Огромната зала беше отрупана от пода до тавана с книги, подредени по някаква лична система на госпожица Фрея. Опърпаните стари томове с меки корици на Чънг-Мей Спофърт и Рифка Буги бяха оставени до дървените ковчежета с безценни стари свитъци и гримоари с магически заклинания. На задната част на всяка касетка бяха изписани заглавията на книгите, намиращи се в тях, със златни букви, но много от надписите бяха прекалено избелели и зацапани да се разчетат, а и Изгубените момчета едва ли ги биваше особено в четенето. Как един беден крадец ще знае откъде да започне?
Госпожица Фрея използваше специална стълбичка да стигне до един от горните рафтове. Беше прекалено пълничка, за да се катери по обикновена стълба. Рен изпита вина и се притесни, че добрата жена може да падне, но тя знаеше точно какво търси и съвсем скоро слезе, зачервена от усилието. Държеше ковчеже с инкрустирания герб на рода Расмусен в цвят нарвал-слонова кост3.
— Погледни — каза госпожица Фрея и отключи ковчежето с ключ, който взе от една кука, висяща на близката стена.
Вътре, върху подплата от силиконова коприна, се намираше нещото, което Гаргара ѝ беше описал. Представляваше книга с размери двайсет на петнайсет сантиметра, направена от двайсет листа ламарина, подвързани с ръждясала тел. Листата бяха дебели, тъмни и нападнати от ръжда. Краищата им бяха прегънати да не би читателите да се порежат на острия метал. На най-горния лист някой беше направил кръг с грубо нарисуван орел в него и някакви надписи в горната и долната му част, които бяха толкова изтрити, че Рен не успя да разпознае нито една дума. Другите листа не бяха толкова остарели и усърдно изписаните на повърхността им дълги редове с букви, цифри и символи все още се четяха. Рен обаче не знаеше какво означават. Избелелият етикет на задната корица, където беше гравиран герба на Анкъридж и думите Ex Libris Rasmussen4, се оказа единственото смислено нещо в цялата книга.
3
Нарвал — арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в семейство