— Не е много впечатляваща, нали? — попита госпожица Фрея. — Предполага се, че е много стара. Историкът Уърмуолд разказва за нейната легенда в книгата си „История на Анкъридж“. Много отдавна, след ужасната Шейсетминутна война, народът на Анкъридж, току-що останал без дом, отплавал с флотата от течащи кораби през северните морета в търсене на остров, където да възстанови своя град. По пътя си хората попаднали на повредена подводница. Болестите и радиационните бури убили целия екипаж, с изключение на един човек, който също бил напът да умре. Той дал някакъв документ на моята предшественичка Доли Расмусен и ѝ казал да го пази на всяка цена. Тя го съхранила и така се предавал от майка на дъщеря в рода Расмусен, докато документът не се разпаднал. Тогава било направено копие, но тъй като в онези дни трудно се намирала хартия, бил преписан върху стари пресовани консервени кутии. Вероятно хората, които преписвали документа, нямали представа какво съдържа, също като мен и теб. Самият факт, че идва от изгубения свят преди войната, е достатъчен, за да го направи свещен.
Рен разгърна металните страници и телта започна да драска и скърца. Опита се да си представи преписвача, който много отдавна старателно беше гравирал тези символи на светлината от своята лампа с тюленова мас в мрака на вековна зима. Човекът е преписал всяка колона в отчаян опит да спаси нещо от света, който войната беше унищожила.
— За какво се е отнасял този документ? — зачуди се момичето. — Защо човекът от подводницата го е смятал за толкова важен?
— Никой не знае, Рен. Може би нещастникът е умрял, преди да успее да обясни, или просто е забравено. Тенекиената книга е една от многото загадки, които древните са ни оставили. Знаем единствено, че на няколко пъти се появява името на някакъв стар бог: Один. Вероятно текстът е религиозен. Също така картинката на предната корица е президентският печат на Американската империя.
Рен изгледа критично орела.
— На мен повече ми прилича на някаква птица.
Госпожица Фрея се засмя. Изглеждаше красива на светлината на следобедното слънце, която се прокрадваше през прозорците на библиотеката и я къпеше в злато — закръгленият ѝ вид я караше да прилича на богинята на Земята. Рен я обичаше и се засрами, че планираше да открадне от нея. Зададе ѝ още няколко въпроса за Тенекиената книга, но не беше особено заинтересована от отговорите. Върна нещото веднага при първа възможност и остави госпожица Фрея да се занимава с градината си, като ѝ обеща скоро да се върне, за да поговорят за идеята да стане учителка.
Денят минаваше бързо и сянката на Зимния дворец се плъзгаше по ръждясалите платформи на града, докато слънцето се катереше по небето. Скоро щеше да стане време Рен да се срещне с Гаргара. Ставаше все по-нервна и по-нервна. Колкото и да беше елегантен, смел и красив, колкото и да ѝ допадаше идеята да помогне на Изгубените момчета, не можеше да открадне от хора, които познаваше цял живот. Рано или късно отсъствието на Тенекиената книга щеше да бъде забелязано. Тогава госпожица Фрея щеше да се сети за интереса ѝ към въпросната книга и щеше да разбере кой е отговорен за злодеянието.
Пък и за какво беше тази Тенекиена книга? Защо Гаргара я искаше толкова много? Рен не беше глупачка. Знаеше, че документите от времето на древните понякога съдържат информация за неща, които бяха много опасни. Тате ѝ беше разказвал за Лондон, града, в който е отраснал. Той бил напълно унищожен от машина на име МЕДУЗА. Ами ако Тенекиената книга съдържаше инструкции за създаването на нещо подобно и Гаргара беше намерил начин да ги разчете?
Рен се заскита в южната част на Анкъридж и слезе по старите рибарски стълби, които водеха до пристанището. Там седна в сянката на една изоставена ръждясала верига и се опита да измисли какво да прави. Голямата тайна, която ѝ се струваше толкова вълнуваща, започна да ѝ тежи. Искаше ѝ се да може да сподели с някого. Но с кого? Със сигурност не можеше да каже на мама, тате и госпожица Фрея, те щяха да се ужасят, ако чуят за Изгубени момчета във Вайнленд. Тилди вероятно щеше да се паникьоса. Обмисли възможността да каже на Нейт Саструджи и да го помоли за помощ, но след като се запозна с Гаргара, Нейт Саструджи някак си не ѝ изглеждаше толкова красив, той беше просто момче, скучно и тъповато, което не се интересуваше от нищо друго, освен от риболов.
Рен не забеляза лодката, която се приближаваше към брега, докато майка ѝ не слезе от нея и не се провикна:
— Рен? Какво правиш? Ела да ми помогнеш с това.