— Но няма да е окончателната победа — гласът на Преследвачката беше като зимен вятър, брулещ замръзнала тръстика. — Трябват ни по-мощни оръжия, Попджой.
— Ще ги имате, Ваше превъзходителство — обеща старецът. — Постоянно търся части от Стара технология, които могат да помогнат. Междувременно ви водим малък подарък от името на Възкресителния корпус.
Очите на Фанг Преследвачката, с форма на бадеми, засветиха в зелено, когато се насочиха към Шрайк.
— Ти си преследвач Шрайк — каза тя и се плъзна по-близо до него. — Виждала съм твои снимки. Чух, че си спрял да функционираш.
— Той е напълно поправен, Превъзходителство — заяви Попджой.
Преследвачката спря на няколко крачки от Шрайк и го огледа.
— За какво е всичко това, Попджой? — попита тя.
— Подарък за рождения ви ден, Превъзходителство! — Старецът се изправи и изпъшка от усилието. — Малка изненада, която доктор Зироу превърна в реалност. Сигурен съм, че помните Енона Зироу, дъщерята на стария Хираку Зироу, известния летец. Тя е гений. Вече е най-добрият хирург-механик в корпуса. (Освен вас, разбира се.) Идеята да изровим стария Шрайки и да го поправим за годишнината от славното ви възкресяване беше на Енона!
Фанг Преследвачката се втренчи в Шрайк, но не каза нищо. Доктор Зироу трепереше толкова много, че преследвачът можеше да усети вибрациите по пода.
— Не ми казвайте, че сте забравили? — изчурулика Попджой. — Днес се навършват седемнайсет години, откакто ви върнах към живота в комплекса в Курника на мошениците! Вече сте на сладките седемнайсет, Фанг. Да сте жива и здрава!
Фанг Преследвачката продължаваше да гледа Шрайк със студените си зелени очи.
— Какво да правя с него?
Доктор Зироу вдигна поглед за първи път.
— Мислех си… мислех… че можете да го з-задържите до себе си, Превъзходителство — отвърна тя. — Той ще ви служи добре. Докато вие работите по прочистването на света от рака на самоходните градове, господин Шрайк ще ви п-п-пази.
— Д-д-да — намеси се Попджой и подигравателно започна да имитира пелтеченето на доктор Зироу. — Той ще ви п-п-пази. Ще е телохранител, който е силен колкото вас и със същите подобрени сетива…
— Съмнявам се да е силен колкото мен — отсече Фанг.
— Разбира се, че не е! — побърза да се съгласи Попджой. — Нейно превъзходителство не се нуждае от телохранители, Захарче! Какви ги дрънкаш? — Той се ухили на чакащата отговор преследвачка. — Просто смятах, че може да ви забавлява, Фанг.
Преследвачката наклони глава на една страна, все още разглеждайки Шрайк.
— Много добре. Екземплярът е впечатляващ. Зачислете го към щаба ми.
Високата врата в другия край на галерията се отвори и от нея излезе униформен адютант, който се поклони ниско и съобщи:
— Превъзходителство, дирижабълът ви е готов да ви отведе на фронта.
Без повече обяснения, преследвачката се обърна и тръгна.
— Отлично! — заяви Попджой, когато Фанг излезе. Той стана, включи една аргонова лампа, потупа доктор Зироу по дупето, докато се изправяше, и я накара да се изчерви. — Добра работа, Захарче. Огненото цвете остана доволна. Хората казват, че не могат да схванат какви мисли ѝ се въртят в главата, но все пак аз я сглобих, помниш, нали, и много добре знам какво се случва зад тази маска. — Старецът забърса с кърпичка потта от плешивата си глава и погледна Шрайк. — Какво мисли Шрайкстър за нашата славна водачка?
— СИЛНА Е — отвърна преследвачът.
Попджой кимна.
— Наистина е такава. Най-великото ми творение. Има някои невероятни машинарии в нея. Части от мозък на преследвач, които са по-стари дори от твоите. Стара технология, която е толкова странна, че дори аз не съм съвсем сигурен как работи. Така и не успях да създам още едно творение като нея. Но може би едно е достатъчно, какво ще кажеш, Шрайки?
Преследвачът се обърна към прозореца и далечната битка. Към небето се носеха пластове светлина, сякаш извираха от някаква дълбока пукнатина в земята. Нощта беше пълна с дирижабли. Шрайк си помисли, че ще е добре да служи на тази Фанг Преследвачката, ще е хубаво да се подчинява на някого, също толкова силен като него, а не да приема заповеди от мекушави и уязвими живородени. Щеше да е лоялен към нея и вероятно с времето тази лоялност щеше да запълни празнините в мозъка му и да го спаси от неприятното чувство, че е изгубил нещо ценно.
Онова лице, онова обезобразено лице.
То се появи в главата му като молец и бързо изчезна.