7.
Тя напуска дома
Нощ. Луната, голяма колкото нокът, се издигаше над мъглата на Мъртвите хълмове. Рен лежеше напълно облечена в леглото си в къщата им на „Дог Стар Корт“ и слушаше приглушените гласове на родителите си, които идваха през стената от стаята им. Не след дълго се умълчаха и настана тишина. Бяха заспали. Рен почака още малко за всеки случай. Беше ѝ писнало от скучния им живот и понякога ѝ идеше да крещи. Да спят, в този час, в такава прекрасна и осветена от луната нощ! За щастие, това чудесно се вписваше в плановете ѝ. Тя си обу ботушите, излезе тихичко от стаята си и слезе по стълбите. Тенекиената книга на Анкъридж тежеше в чантата на рамото ѝ.
Толкова лесно я открадна, че едва ли деянието ѝ можеше да се определи като кражба. Не беше такава, продължаваше да се убеждава Рен. Госпожица Фрея не се нуждаеше от Тенекиената книга и на никого в Анкъридж нямаше да му липсва. Това въобще не беше кражба.
Въпреки това, докато оставяше върху кутията за хляб бележката, която беше съчинявала цяла вечер, и се измъкваше от дома си, за да се озове на осветените в сребристо улици, се чувстваше тъжна, че животът ѝ във Вайнленд завършва по този начин.
След като остави Гаргара, тя хукна надолу по хълма към Зимния дворец. Госпожица Фрея все още беше в градината и си бъбреше с госпожа Скейбиъс относно пиесата, която по-малките деца щяха да изнесат за Лунния фестивал. Рен отиде в библиотеката и взе старото дървено ковчеже, което госпожица Фрея ѝ показа по-рано. Извади Тенекиената книга от него и го заключи отново, след което го върна на мястото му на рафта. През отворения прозорец долетя гласът на госпожица Фрея:
— Моля те, Уиндолин, наричай ме Фрея, познаваме се от толкова дълго време…
Рен се измъкна от библиотеката и от двореца и побягна към къщи с Тенекиената книга, скрита на безопасно място в якето ѝ. Опита се да не се чувства като крадла.
Луната приличаше на издухано от вятъра перо, уловено от кулите на Зимния дворец. На прозореца на Фрея Расмусен гореше лампа. Рен мина оттам и докато изричаше наум „Сбогом, госпожице Фрея“, усети сълзи в очите си.
У дома се почувства още по-зле. Цяла вечер беше на път да се разплаче при мисълта, че ще напусне тате, и дори започна да си мисли, че мама също ще ѝ липсва. Но всичко щеше да е само за известно време. Един ден щеше да се върне като принцеса на Изгубените момчета и всичко щеше да е наред. Преди да си легне, прегърна тате особено топло и сърдечно и това го изненада. Сигурно си е помислил, че просто е разстроена заради спречкването с мама.
Рен слезе долу в машинното отделение и се насочи с бързи крачки към края на града. Тъкмо беше излязла от сянката на горния етаж и вървеше по една широка улица между два изоставени склада, когато на пътя ѝ се изпречи Боне.
Рен стисна чантата си по-силно и се опита да го заобиколи, но той се премести и отново застана на пътя ѝ. Очите му блестяха зад клетката на косата му.
— Какво искаш? — попита го момичето, опитвайки се да звучи ядосано, а не изплашено.
— Не бива да ходиш — отвърна Боне.
— Защо не? Мога да ходя, където си искам. Както и да е, нямам представа за какво говориш.
— Гаргара. Видях ви миналата вечер. Погледнах назад, когато стигнах до върха на хълма, ти точно излизаше от охлюва им. Помоли ли те да му помогнеш? Ти съгласи ли се?
Рен не отговори.
— Не можеш да имаш доверие на Гаргара — каза Боне. — Той беше само момче, когато работих с него, но дори тогава беше много лукав. Знае как да използва хората. Как да скрие онова, което в действителност желае. Каквото и да те е помолил да направиш за него, не го прави.
— Как смяташ да ме спреш? — попита Рен.
— Ще кажа на Том и Хестър.
— Докато сме на тази тема, защо не кажеш и на госпожица Фрея? — подигра му се момичето. — Сигурна съм, че ще се зарадва да научи. Но няма да го направиш, нали? Ако смяташе да кажеш на мама и татко, щеше да го сториш още като си ме видял да слизам от „Автолик“. Няма да предадеш собствените си хора.
— Нямаш никаква представа… — започна Боне, но докато се опитваше да намери правилните думи, Рен се шмугна покрай него и побягна, стъпките ѝ затракаха по металните стълби в края на улицата и след това утихнаха, когато скочи от последното стъпало на земята. Чантата се удряше в тялото ѝ, а сърцето ѝ биеше като лудо. Тя се обърна, за да провери дали Боне я следва, но той не беше помръднал от мястото, където го остави. Помаха му, обърна се и се затича нагоре по хълма.