Жената отстъпи, за да направи път на две едри фигури. Те също бяха преследвачи — броните им бяха украсени с някакъв символ от зелена светкавица, който Шрайк не разпознаваше. Лицата им бяха стоманени и празни като лопати, без никакви черти, с изключение на две тесни цепки за очи, които светеха в зелено. Те го извадиха от земята и го положиха на носилка. Хората с машините се разбързаха нанякъде, а мълчаливите преследвачи го понесоха по една пътека към някакъв укрепен въздушен кервансарай, от който излитаха дирижабъл след дирижабъл и се насочваха към влажното небе. Доктор Зироу тичаше напред и викаше:
— Бързо! Бързо! Внимавайте! Той е антика.
Пътеката стана по-стръмна и Шрайк разбра каква е причината за припряността на жената и безпокойството на хората ѝ. През пролуките в скалите, под постоянните изстрели забеляза да проблясва необятна маса вода. Над нея и по равната мрачна земя в далечината се движеха някакви гигантски форми. На светлината от грейналите дирижабли, които бяха осеяли небето над тях, и от слабото сияние на парашутните ракети видя металните им вериги, огромните им челюсти и многото етажи с бронирани укрепления и картечници.
Самоходни градове. Цяла армия от тях, която си проправяше път през тресавищата. Те събудиха малки частици спомени в главата на Шрайк. Той помнеше подобни градове. Или поне помнеше съществуването им. Нямаше представа обаче дали някога се беше качвал на борда на такъв и какво е правил там.
За един кратък миг, докато спасителите му бързаха към очакващия ги дирижабъл, Шрайк видя обезобразеното лице на момичето, то го гледаше доверчиво и чакаше нещо, което му беше обещал.
Нямаше представа кое е момичето и какво търсеше в съзнанието му.
2.
В Анкъридж-във-Вайнленд
Няколко месеца по-късно и на половин свят разстояние Рен Натсуърти лежеше в леглото си и гледаше как сноп лунна светлина бавно пъпли по тавана на стаята ѝ. Минаваше полунощ и тя не чуваше нищо друго, освен звуците, издавани от собственото ѝ тяло, и тихите проскърцвания от наместването на старата къща. Съмняваше се, че някъде по света може да намери по-спокойно място от това: Анкъридж-във-Вайнленд беше преустроен леден град, разположен върху скалистия южен бряг на неизвестен остров, по крайбрежието на изгубено езеро, в един от забравените краища на Мъртвия континент.
Въпреки тишината и спокойствието Рен не можеше да заспи. Обърна се на една страна, за да се намести по-удобно, и топлите завивки се оплетоха в тялото ѝ. На вечеря се скара за пореден път с мама. Това беше един от онези скандали, които започваха с дребно несъгласие (Рен искаше да излезе с Тилди Смю и момчетата Саструджи, вместо да мие) и бързо прерастваха в ужасна битка, съпроводена от сълзи и обвинения. На бял свят се извадиха стари колкото света неприятни спомени, които се подхвърляха из къщата като ръчни гранати. Горкият тате стоеше отстрани и безпомощно повтаряше „Рен, успокой се“ и „Хестър, моля те!“.
В крайна сметка Рен загуби, разбира се. Изми и се отправи с възможно най-тежки стъпки към леглото си. Оттогава в съзнанието ѝ непрекъснато изникваха болезнени коментари, които ѝ се искаше да беше направила по-рано. Мама нямаше никаква представа какво е да си на петнайсет. Тя беше толкова грозна, че вероятно не е имала приятели като момиче, особено приятели като Нейт Саструджи, по когото си падаха всички момичета в Анкъридж и който беше казал на Тилди, че наистина харесва Рен. Вероятно никое момче никога не беше харесвало мама, освен тате, разбира се… а какво беше видял тате в нея беше една от най-големите неразрешени загадки във Вайнленд, по нейно мнение.
Рен отново се завъртя в леглото и се опита да не мисли за това, но след това се отказа и стана. Може би една разходка щеше да ѝ помогне да си прочисти главата. А ако родителите ѝ се събудеха, видеха, че я няма, и се обезпокояха, че може да се е удавила или да е избягала, е, това щеше да даде урок на мама да не се отнася с нея като с дете, нали? Облече си дрехите, обу си чорапи и ботуши и се промъкна долу през притихналата къща.
Мама и тате бяха избрали този дом за себе си преди шестнайсет години, когато Анкъридж току-що бил изникнал на брега, а Рен не била нищо повече от малка точица плът в утробата на мама. Това си беше част от семейната история, приказка за лека нощ, която помнеше още от малка. Фрея Расмусен беше казала на мама и тате, че могат да си изберат която къща си искат от горната част на града. Те се бяха спрели на тази, вилата на някогашен търговец, която се намираше на улица „Дог Стар Корт“, с изглед към аеропристанището. Къщата беше хубава, уютна и просторна, с плочки по подовете, огромни керамични отоплителни системи и стени с ламперия от дърво и бронз. През годините мама и тате я бяха обзавели с намерени от другите празни къщи мебели. Бяха я украсили с картини, гоблени, плавеи, захвърлени край брега, и с някои от антиките, които татко беше донесъл от експедициите си в Мъртвите хълмове.