Хестър заспа много бързо тази вечер, но нещо смути Том точно когато се унасяше. Едва по-късно щеше да осъзнае, че е бил звукът от затварянето на уличната врата.
Той лежеше в мрака и слушаше ударите на собственото си сърце. Понякога имаше чувството, че не бие както трябва, и изпитваше болка, или не беше точно болка, а усещане, че нещо вътре в него не е съвсем наред, там, където преди всичките тези години се беше забил куршумът на Пенироял. Физическата работа влошаваше положението. Не трябваше да цепи дърва тази сутрин. Но дървата трябваше да се нацепят и ако не го беше направил, щеше да се наложи да сподели с Хестър за болките в сърдечната област. Това щеше да я обезпокои и със сигурност щеше да го накара да отиде при Уиндолин Скейбиъс, която беше лекарят на Анкъридж, Уиндолин щеше да поиска да го прегледа, а Том се страхуваше от онова, което може да открие. По-добре да не мисли за това. Най-добре просто да благодари на боговете за всичките хубави години с Хестър и Рен и да се притеснява за бъдещето, когато му дойдеше времето.
Но бъдещето му вече тичаше към него надолу по „Расмусен Проспект“, през „Бореал Аркейд“ и нагоре по „Дог Стар Корт“, мина през външната порта, изкачи стълбите на бегом и почука силно на предната врата.
— Велики Куърк! — стресна се Том и седна в леглото. Хестър изсумтя до него, завъртя се и започна бавно да се събужда. Том отметна завивките и изтича по пижама надолу по стълбите. През стъклените панели на вратата видя размазана фигура, която изглеждаше като призрак. Тя блъскаше с юмруци по дървото. Един глас повика името му.
— Боне? — учуди се Том. — Отворено е.
Това не беше първият път, когато Боне го будеше с лоши новини. Преди много време, когато Анкъридж се движеше по леда и Хестър беше напуснала града с „Джени Ханивър“, той се беше появил, за да предупреди Том какво се случва. Тогава беше още момче. Сега, с дългата си коса, брадата и широко отворените от вълнението дивашки очи, приличаше на някакъв луд пророк. Боне нахълта в коридора, като по пътя си събори закачалката за шапки и помете колекцията от древни мобилни телефони на Том.
— Боне, успокой се! — каза му Том. — Какво се е случило?
— Рен — отговори някогашното Изгубено момче. — Става въпрос за Рен…
— Тя е в стаята си — заяви Том, но изведнъж изпита безпокойство, когато си спомни странния начин, по който дъщеря му го беше прегърнала за лека нощ, и онази драскотина на бузата ѝ, каза, че се е одраскала на някакъв бодлив храст. Той беше усетил, че нещо не е наред. — Рен? — провикна се.
— Няма я! — изкрещя в отговор Боне.
— Няма я? Къде е?
Хестър стоеше по средата на стълбището и закопчаваше ризата си, когато чу съпруга си. Върна се обратно на бегом и ритна вратата на стаята на Рен.
— Богове и богини! — изкрещя тя и отново се появи на стълбището. — Том, той е прав. Взела е чантата и палтото си…
— Предполагам, че е заедно с Тилди Смю на някоя среднощна разходка. Това е Вайнленд. Какво може да ѝ се случи?
— Изгубените момчета — отвърна Боне. Той крачеше напред-назад с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на мръсното му старо палто. От него се носеше миризма на диво животно, която изпълни коридора. — Помните ли Гаргара? Остави ми бележка. Искаше да му помогна. Да открадне нещо. Не знам какво. Вероятно Рен ме е последвала и са я заловили. Той я използва. Отишла е при него.
Хестър мина през кухнята и се върна с лист хартия.
— Том, виж…
Беше бележка от дъщеря им.
Мили тате и мамо, (беше написала тя).
Реших да напусна Вайнленд. Няколко Изгубени момчета са тук. Не се тревожете, няма да ме наранят. Ще ме вземат с тях. Ще видя градовете салове, Ловния район и целия голям свят и също като вас ще се впусна в приключение. Съжалявам, че не ви казах лично довиждане, но вие щяхте да направите всичко възможно да ме спрете. Ще се грижа добре за себе си и ще се върна скоро у дома с много интересни истории, които да разкажа.
Хестър падна на колене и повдигна килима. В пода под него беше монтиран сейф, където търговецът, притежавал някога тази къща, е държал ценностите си. В момента в него се намираха няколко кутии с муниции и пистолет. Хестър взе оръжието и разви мушамата, в която беше увито.
— Къде са те, Боне? — попита тя.
— Хет… — започна Том.
— Трябваше да ви кажа по-рано — измърмори някогашното Изгубено момче, — но това е Гаргара. Гаргара. Той спаси живота ми…
— Къде са?
— В залива на Северния бряг. Където дърветата стигат почти до водата. Моля ви, не искам някой да бъде наранен.