— Трябваше да помислиш за това по-рано — отвърна Хестър и провери механизма на пистолета. Повечето от оръжията, които беше взела от Ловците на Аркангел, изхвърли от кърмата, докато градът още се носеше по вода, но този пистолет запази за всеки случай. Не беше толкова красив като другите, нямаше я озъбената вълча глава на дръжката и цевта му не беше гравирана със сребро. Пистолетът беше обикновен черен Шаденфройде, 38-ми калибър — тежко, грозно и надеждно средство за убиване на хора. Хестър сложи патрони в шестте му гнезда и го затвори, затъкна го в колана си и мина покрай Том, като по пътя си взе палтото от закачалката. — Събуди другите — каза му тя и излезе в нощта.
От най-високата точка на острова Рен можеше да види свития в залива като морски рак „Автолик“. Там за първи път срещна Гаргара. От отворения люк на охлюва излизаше синя светлина, която блестеше на фона на водата. Тя тръгна надолу по пътеката за овцете, като се хлъзгаше на меката пръст и се спъваше в стърчащите корени. Въздухът, който дишаше, изгаряше от студ гърлото ѝ, докато тичаше между дърветата и прещипа към подобния на паяк силует.
Гаргара стоеше в края на спуснатата в плитчините рампа, която водеше към отворения люк. Пречка беше с него. С наближаването си Рен видя, че и Рибна крокета излиза, за да се присъедини към тях.
— Готови ли сме за тръгване? — попита Гаргара.
— Трябва само да натисна бутона — отвърна момчето.
Двигателите на охлюва работеха и от задната му част се издигаше облак от изгорели газове. Една многокрака камера проблесна при един от краката на рампата и се прибра в някакъв отвор в корпуса. Още камери се прокрадваха бързо по брега. Те толкова много приличаха на паяци, че на Рен ѝ се прииска да избяга, но си каза, че ако смята да пътува с Изгубените момчета, трябва да свиква с тях, затова си наложи да върви спокойно по чакъла.
— Аз съм — провикна се тихичко тя, когато Гаргара се обърна в посоката, от която идваха стъпките ѝ. — Тенекиената книга е у мен.
Анкъридж-във-Вайнленд се събуждаше смутен и обезпокоен. Докато Хестър се катереше по пътеката към гората, чуваше затръшващите се в града зад нея врати и виковете на хората, които бяха готови да се изправят срещу Изгубените момчета. Някои от по-младите мъже почти я настигнаха, докато наближаваше върха на острова, но отново изостанаха, когато се спускаха, забавиха се на зигзагообразната пътека, а тя продължи право напред, като минаваше през храстите и се плъзгаше по сипеите и камъните. Хестър беше развълнувана и се радваше, че Рен отново се нуждае от нея. Баща ѝ не можеше да я спаси от Изгубените момчета. Никой друг във Вайнленд не беше способен на подобен подвиг. Само тя имаше силата да се разправи с тях и когато ги избиеше всичките, дъщеря ѝ щеше да се осъзнае и да разбере в каква опасност е била. Тогава щеше да ѝ благодари и двете отново щяха да бъдат приятелки.
Хестър се сблъска с един трънак в подножието на хълма и погледна назад. Нямаше следа от останалите. Тя извади пистолета от колана си и се отправи към залива.
— Ето — каза Рен, като свали тежката чанта от рамото си и я подаде на Гаргара. — Вътре е. Както и нещата ми.
— По-добре ѝ кажи, Гар — обади се Пречка. — Време е да тръгваме.
Гаргара беше извадил Тенекиената книга и я разгръщаше, без да обръща внимание на двете момичета.
— Идвам с вас, помниш ли? — Рен изпита безпокойство, защото не такова посрещане очакваше. — Идвам с вас. Такава беше сделката.
Усети детински хленчещ тон да се прокрадва в гласа ѝ и осъзна, че всъщност не е толкова смела, зряла и авантюристично настроена, колкото искаше да я смята Гаргара. Внезапно ѝ хрумна, че тя всъщност не означава нищо за него, нищо повече от начин да получи Тенекиената книга.
— Това е — каза Гаргара на себе си, след което хвърли багажа обратно към Рен и подаде Тенекиената книга на Рибна крокета, който я прибра в една кожена чанта, която висеше на рамото му.
— Идвам с вас — напомни му Рен. — Идвам с вас, нали?
Изгубеното момче се приближи до нея и ѝ отговори с подигравателен тон:
— Работата е там, Рен, че помислих по този въпрос и стигнах до извода, че не разполагаме с достатъчно място.
Момичето примига бързо насреща му в опит да възпре прииждащите сълзи. Тя метна чантата си на чакъла и се развика:
— Ти обеща да ме вземеш с вас! — В същия момент забеляза, че Пречка прошепна нещо на Рибна крокета, който се ухили. Явно я смятаха за много глупава!