— Искам да видя много неща! — извика Рен. — Искам да правя много неща! Не мога да остана тук, да се омъжа за Нейт Саструджи, да стана учителка, да остарея и да умра!
Гаргара се ядоса от всичкия този шум, който момичето създаваше.
— Рен — изсъска той и в същия миг като някакво гневно ехо от мрака се провикна друг глас:
— Рен!
— Мамо! — изненада се момичето.
— Проклятие! — промърмори Пречка.
Гаргара не каза нищо, вместо това извади газовия пистолет от колана си и стреля към брега. На синия проблясък от оръжието Рен видя майка си да тича по чакъла и дори не трепна, когато куршумът профуча покрай нея. Тя вдигна спокойно своя пистолет. Бум, подскочи оръжието, бум, бум, бум, разнесоха се още глухи и еднакви звуци, все едно книги се удрят една в друга. Първият куршум рикошира в „Автолик“, следващите два изсвистяха над езерото, а четвъртият уцели Гаргара между очите. Нещо гъсто и мокро опръска лицето и дрехите на Рен.
— Гаргара! — изкрещя Рибна крокета.
Уцеленото Изгубено момче падна на колене, след което заби лице в подсмихващите се вълни.
Рибна крокета зацапа през плитчините към него и застана на пътя на Пречка, която вадеше пистолета си.
— Рибна крокета, качвай се на борда! — изпищя тя. — Връщай се в Гримзби! — Хестър я застреля с два куршума, които я пометоха назад и тя падна в езерото.
— Гаргара! — зарида Рибна крокета.
Хестър махна празните гилзи, които задрънчаха по чакъла, и презареди пистолета си.
— Рен, ела тук! — извика тя. Дъщеря ѝ се тресеше от страх и с радост тръгна към нея, но изведнъж Рибна крокета уви ръка около кръста ѝ и я дръпна назад. Изгубеното момче заби в брадичката ѝ цевта на оръжието на Гаргара.
— Хвърли пистолета! — нареди то. — Или ще я… ще я убия, ще я убия!
— Мамо! — изпищя Рен. Почти не можеше да диша. Изведнъж осъзна, че е получила всичките приключения, за които копнееше. Вече искаше да се прибере на сигурно място у дома. — Мамо! Помогни ми!
Хестър пристъпи напред с вдигнат пистолет, но не посмя да дръпне спусъка. Всички бяха наясно, че нямаше да рискува да уцели Рен.
— Пусни я! — заповяда тя.
— За да ме застреляш ли? — изхлипа Рибна крокета. Той така извъртя тялото на Рен, че да е между него и майка ѝ, и я задърпа нагоре по рампата. Продължаваше да натиска оръжието под брадичката ѝ, дърпайки главата ѝ нагоре. Рен го усети, че трепери и въпреки че лесно можеше да го надвие, не посмя да опита, защото се страхуваше пистолетът да не гръмне случайно. Момчето я дръпна през люка на охлюва и с лакът удари бутона, който вдигаше рампата. Хестър стреля по хидравликата, но пропусна. Куршумът рикошира и изсвистя над езерото.
— Мамо! — изкрещя отново Рен и за един кратък миг зърна майка си, която извика нещо точно когато люкът се затвори. Рибна крокета я блъсна към контролната кабина, която представляваше сложен електрически хаос. Тя усети охлюва да потреперва, докато Изгубеното момче се зае с управлението с една ръка, а с другата продължаваше да държи пистолета насочен към главата ѝ. — Моля те — каза Рен. Кабината се наклони на една страна. Тя забеляза светлини на хълма зад брега. — Помощ! — закрещя. Вълните се блъскаха в прозорците на кабината. За момент зърна луната. Тя изглеждаше чуплива и нереална през надигащата се вода и в следващия миг вече я нямаше. Рен отбеляза, че звукът на двигателите се промени и си помисли: Потопихме се, вече никога няма да се прибера у дома! Стомахът ѝ се преобърна и тя припадна.
Хестър тичаше по брега и стреляше с пистолета си по охлюва, докато черният му корпус не се изгуби в пяна от бяла вода. След това нямаше какво повече да направи освен отново и отново да крещи името на дъщеря си с дрезгав глас и без никаква полза. Виковете ѝ останаха единственият звук, който се чуваше, след като „Автолик“ се потопи.
Не, не се чуваше само гласът ѝ. Хестър бавно разпозна и други звуци — кучешки лай, викове. По хълма заиграха фенерчета и газови лампи. Господин Смю мина през прещипа, като размахваше една стара вълча пушка, която беше два пъти по-голяма от него, и крещеше:
— Къде са тези подводни дяволи? Само ми ги покажете!
Следваха го още хора. Хестър отиде да ги посрещне, като отблъскваше протегнатите към нея ръце и не отговаряше на зададените ѝ въпроси.
— Добре ли сте, госпожо Натсуърти?
— Чухме изстрели!
— Изгубените момчета ли бяха?
Труповете в плитчините едва помръдваха под ласките на вълните, които отнасяха със себе си дълги червени петна навътре в езерото. Боне коленичи до едното тяло и произнесе с мек и изумен глас „Гаргара“. Въздухът миришеше на барут и изгорели газове.