Том също се появи, огледа се глуповато наоколо и видя единствено изоставената върху чакъла чанта на дъщеря си.
— Къде е Рен? — попита той. — Хестър, какво се случи?
Съпругата му се обърна и не му отговори. Фрея Расмусен беше онази, която отиде при него, взе ръцете му в своите и му каза:
— О, Том, те си тръгнаха и мисля, че Рен е с тях. Мисля, че я отвлякоха.
8.
Отвлечена
— Тате, лицето на мама е много странно.
— Знам.
— Защо е толкова странно?
— Защото един лош човек я е наранил, когато е била малко момиченце.
— Боляло ли я е?
— Да. Мисля, че я е боляло много и то доста дълго време. Но сега всичко е наред.
— Лошият човек ще се върне ли?
— Не, Рен, той е мъртъв. Умря преди доста време. В Анкъридж-във-Вайнленд няма лоши хора. Затова живеем тук. В безопасност сме, тъй като никой не знае за нас и никой няма да се опита да ни нарани. Няма да се появи някой гладен град и да ни погълне. Само ние сме тук — мама, татко и Рен, и сме в безопасност.
Гласовете от нейното детство шепнеха в паметта ѝ, докато бавно се свестяваше. Лежеше на пода в малка кабина, в която имаше мивка и метална тоалетна. От тоалетната се носеше миризма на химикали. Една синя крушка светеше от клетката на тавана. Стените вибрираха леко. Чуваше работещите и порещи водата двигатели на „Автолик“ и още някакъв звук — скърцане и шепот, за който предположи, че идва от притискащата се в корпуса на охлюва водна маса.
Е, в Анкъридж-във-Вайнленд дойдоха лоши хора, помисли си Рен, и избягаха с желаната плячка, а аз им помогнах. Сега въпросът е какво смятат да правят с мен?
Някога баща ѝ бил заловен от Изгубените момчета, но оцелял и се върнал в Анкъридж, за да се ожени за майка ѝ. Това вероятно означаваше, че има надежда за нея, нали? Като се замисли за татко, се сети и за мама и за онова, което тя направи. Споменът я изпълни с ужас. Все още чуваше в главата си като ехо изстрела и звука на куршума, уцелил Гаргара.
Рен нямаше представа от колко време лежи тук, трепереща, хленчеща, прекалено изплашена и нещастна, за да помръдне. Най-накрая твърдият под стана толкова неудобен, че си наложи да се изправи. Вземи се в ръце, Рен, каза си тя.
Онова, което беше изпръскало дрехите ѝ при изстрела на мама, беше засъхнало и станало кафяво като разлят гулаш. Тя пусна водата в мивката и се опита да премахне петната, след което си изми лицето и косата, доколкото беше възможно.
Мина доста време, преди в ключалката на вратата да бъде вкаран ключ и тя да се отвори. В помещението влезе Рибна крокета и я огледа. Пистолетът все още беше в ръката му. Лицето му изглеждаше непоколебимо и бяло на синята светлина, сякаш беше изсечено от слонова кост.
— Съжалявам — каза Рен.
— Млъквай — отвърна момчето. Гласът му също звучеше твърд. — Трябва да те убия.
— Мен? — момичето се загърчи в опит да потъне в пода. — Не съм направила нищо! Донесох Тенекиената книга, както поиска Гаргара…
— И твоята майка вещица го уби! — изкрещя Рибна крокета. Пистолетът в ръката му се разклати, защото тялото му беше разтресено от силни хлипания. Рен се зачуди дали ще я застреля, но той не го направи. Тя се страхуваше от момчето, беше му ядосана и някак си се чувстваше отговорна за него.
— Много съжалявам — каза Рен. — За Пречка също.
Рибна крокета подсмръкна звучно.
— Пречка беше момичето на Гаргара — отвърна той. — Всички казваха, че е влюбен в нея. Гаргара нямаше намерение да те вземе с нас. Чух ги да си говорят с Пречка за теб и да казват колко си глупава… — Рибна крокета се разплака отново. — Какво ще правят Изгубените момчета без Гаргара? Той вече е добре, двамата с Пречка вече са долу в Мрачните владения. Ами ние останалите? Ами аз?
Момчето погледна отново Рен. На тази светлина очите му изглеждаха като две черни дупки, които се отварят към празно пространство.
— Трябва да те убия, за да разбере майка ти какво е чувството да изгубиш някого, когото обичаш. Но това ще ме направи също толкова лош като нея, нали?
Рибна крокета отстъпи назад, затръшна вратата и завъртя ключа в ключалката.
— Тръгвам след нея — каза Том.
Всички учтиво го пренебрегнаха. Смятаха, че е невъзможно да се тръгне след Рен, но бяха твърде мили, за да го кажат. Мислеха, че шокът от случилото се го кара да говори дивотии. А той наистина беше шокиран, когато му казаха, че дъщеря му е отвлечена. Бягаше нагоре-надолу по брега и крещеше името ѝ на вълните, сякаш Изгубените момчета, които я бяха отвлекли, можеха да го чуят и да променят решението си. Накрая сърцето му заби толкова болезнено в гърдите, че си помисли как ще умре точно там, върху чакъла, и повече няма да види Рен.