Но не умря. Нечии ръце го отведоха до една лодка и го върнаха обратно в Анкъридж, където сега седеше заедно с Хестър, Фрея и десетина други вайнлендърци в една от по-малките зали на Зимния дворец.
— Вината е моя — каза Том. — Тази сутрин тя ме попита за Изгубените момчета. Трябваше да се досетя, че има нещо.
— Не е твоя вината, Том — отвърна Смю и изгледа лошо Хестър, която седеше мълчалива и намръщена до съпруга си. — Ако някои хора не бяха тръгнали преди всички нас и не бяха започнали да стрелят…
Няколко други вайнлендърци промърмориха в знак на съгласие. Те винаги бяха уважавали Хестър за това, че ги беше спасила от Ловците на Аркангел, но никога не са я харесвали. Така и не забравиха начина, по който уби Пьотр Масгард — не спря да го убива дори когато нямаше нужда от убиване, сечеше ли, сечеше тялото му дълго след като то вече беше мъртво. Никой не се учуди, че боговете изпращаха лош късмет на жена, която прави такива неща. Даже беше странно, че бяха чакали шестнайсет години, за да го направят, и че потърпевши са милият ѝ съпруг и прекрасната ѝ дъщеря.
Хестър знаеше какво си мислят.
— Аз просто се защитавах — оправда се тя. — Както и всички нас. Някога обещах на Фрея, че ще се грижа за това бунище и ще го браня. Точно това направих. Ако търсите кого да обвините, обвинете него.
Хестър посочи Боне, който седеше далеч от всички. Никой обаче не смяташе, че той е сторил нещо лошо. Някогашните му приятели бяха дошли, за да потърсят помощта му, но Боне им я беше отказал. Не можеха да очакват от него да ги предаде, все пак бяха неговите хора.
— За какво дойдоха Изгубените момчета? — попита господин Аакиук.
— Имаше и Изгубени момичета — каза Смю, който продължаваше да гледа лошо Хестър. — Едно от хлапетата, които тя застреля, беше момиче.
— Но какво ги доведе обратно в Анкъридж след толкова много години?
Всички се обърнаха към Боне. Той сви рамене.
— Нямам представа. Не ги попитах. Смятах, че колкото по-малко знам, толкова по-добре.
— О, богове и богини! — обади се изневиделица Фрея и излезе на бегом от залата. След малко се върна с празното ковчеже на Тенекиената книга на Анкъридж. — Рен дойде да пита за нея — обясни тя. — За нея са дошли Изгубените момчета.
— Защо? — попита Том. — Тази книга не струва нищо, нали?
Фрея сви рамене.
— Така мисля. Но въпреки това я няма. Вероятно са накарали Рен да я вземе и да им я занесе…
— Глупаво малко… — започна Хестър.
— Замълчи, Хет — сряза я Том. Той си спомни как, когато Рен беше малка и някоя гръмотевица или кошмар я плашеха, той я вземаше в прегръдките си, докато не се успокои. Не можеше да понесе мисълта, че дъщеря му е заловена и е на борда на охлюв, сама, изплашена и няма кой да я успокои. — Тръгвам да я търся — заяви отново той.
— Ще дойда с теб — каза Хестър и го хвана за ръката. Веднъж вече бяха разделени, докато Хестър беше затворничка в Курника на мошениците, и оттогава си дадоха дума, че никога вече няма да се отделят един от друг. — Ще тръгнем заедно.
— Но как? — попита Фрея.
— Аз ще помогна.
Боне беше станал на крака. Той започна да кръжи из залата с гръб към стената. Светлината от лампата се отразяваше в очите му.
— Вината е моя — започна някогашното Изгубено момче. — Смятах, че ако не им помогна, ще си тръгнат и ще ни оставят на мира. Не вярвах, че ще потърсят помощ от Рен. Забравих колко хитър може да бъде… беше Гаргара. — Боне сложи ръка на гърлото си и на лъскавите червени белези от въжето, с което Чичо някога се опитал да го обеси. — Помня раждането на Рен. Играех си с нея, когато беше малка. Ще ви помогна. „Ларва“ ще ви отведе до Гримзби, ако се наложи.
— Онзи стар твой охлюв? — Хестър прозвуча ядосано, сякаш смяташе, че Боне се подиграва с нея.
— Мислех, че „Ларва“ от години е извън строя — каза Том. — Онова лято, когато двамата с господин Скейбиъс отидохте на пристанището…
— Поправих го — отвърна Боне. — Какво смяташ, че правех през цялото това време долу в машинното отделение? Да не мислиш, че си вадех мъхчета от пъпа? Поправях „Ларва“. Добре де, поправях „Ларва“ и си вадех мъхчета от пъпа. Охлювът не е перфектен, но върши работа. Нямаме гориво обаче…