— Смятам, че е останало малко в старите резервоари на аеропристанището — каза господин Аакиук. — Можем също така да заредим акумулаторите от водноелектрическата централа.
— В такъв случай „Ларва“ ще е готова след няколко дни — заяви Боне. — Може би след седмица.
— Рен ще е на километри дотогава! — възрази Хестър.
— Няма значение — каза твърдо Том. Обикновено съпругата му беше твърдата в семейството и той правеше каквото нареди тя, но сега беше напълно сигурен в това. Трябваше да си върне Рен. Ако дъщеря му я нямаше, какъв щеше да е смисълът да живее? Хвана ръката на Хестър. Беше сигурен, че тя се чувства по същия начин. — Ще я намерим — обеща ѝ Том. — Изправяли сме се срещу по-лоши неща от Изгубените момчета. Дори да се наложи да изминем целия път до Гримзби, пак ще я намерим.
9.
Съобщението
„Автолик“ се движеше на юг и на изток по виещите се речни системи на Мъртвия континент. Рибна крокета знаеше как да се върне в океана, тъй като беше помогнал на Гаргара да картографира тези канали по време на пътуването от Гримзби. Не беше трудно да се върне по същия маршрут, който „Автолик“ измина до Мъртвите хълмове и Вайнленд. През цялото време момчето си мислеше: Последния път, в който минахме през това езеро, Гаргара беше тук, или: Последния път, в който прекосихме този пясъчен нанос, Пречка каза този виц…
Трябваше да направи нещо. Какво обаче? Обичаше Гар и продължаваше да го обича, но него вече го нямаше и сълзите нямаше да го върнат обратно. Какво можеше да направи? Трябваше да направи нещо…
Преди винаги имаше някой, който да му казва какво да прави. Никога не беше действал самостоятелно и не беше правил собствени планове, освен в онзи подвластен на паниката момент във Вайнленд, в който взе пистолета и го насочи в Рен, за да не може майка ѝ да го застреля, но дори това не се получи както трябваше, тъй като в крайна сметка взе Рен за своя пленница, без да има представа какво да прави с нея.
На третата нощ след случилото се във Вайнленд, Рибна крокета изключи двигателите на охлюва и се покатери на покрива. Мъртвите хълмове на Америка се издигаха на фона на сияещото небе. Определено Дамата на смъртта и всички богове на войната и отмъщението бдяха над тези земи. Момчето извиси глас, за да могат да го чуят:
— Ще отмъстя за теб, Гаргара! Ще отмъстя за теб, Пречка! Един ден ще намеря Хестър Натсуърти и когато го сторя, обещавам ви, че ще я убия.
На следващия ден охлювът стигна крайбрежието, промъкна се през няколко ужасни солни участъка и се гмурна в сивия океан. След като се озова в безопасните дълбини, Рибна крокета зададе курс към дома. После отиде в задната част на съда, за да види затворничката си. Рен се беше свила на пода в тоалетната. Момчето се загледа в крехкото ѝ спящо лице и му се прииска да не я беше отвличало, тъй като беше красива и случилото се не беше по нейна вина. Но вече беше прекалено късно да я освободи.
Побутна я с крак.
— Вече сме в океана — съобщи ѝ, когато се събуди. — Вече няма нужда да стоиш тук. Над нас има петдесет клафтера5 студена вода, така че дори не си помисляй да бягаш.
— В океана? — Рен беше наясно, че откритият океан е много далеч от Анкъридж-във-Вайнленд. Тя прехапа устни, за да не се разплаче.
— Ще те отведа в Гримзби — заяви Рибна крокета. — Чичо или някое от по-големите момчета ще знае какво да правим с теб. Можеш да се измиеш, ако желаеш. Вземи някои от старите дрехи на Пречка от гардероба ѝ.
— Благодаря ти — прошепна Рен.
— Не го правя заради теб — отвърна остро момчето, за да ѝ покаже, че не е мекушаво. — Заради вонята е, разбираш ли? Няма да издържа да ти дишам гадната миризма през целия път до Гримзби.
Рен отиде в задната част на охлюва. Четири дни не беше виждала нищо друго освен вътрешността на тоалетната и след нея дори тесните коридори на „Автолик“ ѝ се сториха просторни. Шкафчето на Пречка беше украсено с изрязани снимки от откраднати списания за прически и облекла. Също така имаше снимки на Гаргара и нея, на които бяха прегърнати и се смееха. В него Рен намери чантичка с гримове, плюшено мече и съновник. Взе някои от дрехите на Изгубеното момиче и ги облече, след което отиде да се огледа в огледалото над мивката, което не беше истинско огледало, а просто лист полиран метал, закачен за стената. Вече изглеждаше по-стара и по-слаба, изгубена в безформените тъмни дрехи на Пречка. Рен Изгубеното момиче. Тя прибра мръсните си дрехи в една от торбите, които екипажът на охлюва използваше за плячка, и я завърза. По нея не остана нищо друго от Вайнленд освен ботушите ѝ.