Рен седна в трюма и се заслуша в тракането, което издаваше Рибна крокета на мостика. Коремът ѝ къркореше, но Изгубеното момче не ѝ предложи храна, а тя се страхуваше да си поиска. Чувстваше се малко засрамена, че е затворничка на хлапе, което е по-малко от нея. Освен това Рибна крокета едва сдържаше емоциите си и се страхуваше, че ако го ядоса, момчето може да я убие. По-добре да си стои мирно и кротко. Пи неприятна на вкус вода от мивката и се замисли за бягство. В главата ѝ се оформяха дръзки планове, които само след няколко секунди се пукаха като сапунени мехурчета. Дори да успееше някак да надвие малкия си похитител, нямаше да успее да насочи охлюва към Вайнленд. Беше хваната в капан и вината за това беше изцяло нейна. Беше изключително, дори опасно глупава. Осъзна това и се засрами от себе си, защото винаги се беше смятала за умна. Нима госпожица Фрея не казваше постоянно, че Рен има повече мозък от всички останали млади хора във Вайнленд?
— Е, Рен — каза тя, за да се успокои, — ако смяташ да останеш жива и да намериш начин да се върнеш при мама и тате, трябва да започнеш да го използваш.
„Автолик“ беше на повече от сто и петдесет километра от брега, когато пристигна съобщението. Първоначално Рибна крокета си помисли, че е изпратено от друг охлюв, макар че не знаеше в тази част от океана да действат такива. След това забеляза нещо странно — сигналът се излъчваше едновременно на честотата за връзка между охлювите и на вълните, които охлювите използваха, за да получават картина от безжичните си многокраки камери.
Момчето натисна няколко бутона и редицата от кръгли екрани над таблото му светнаха.
Свита на пода в трюма, Рен чу гласове. Тя се промъкна до вратата на контролната кабина и надникна вътре. Рибна крокета се взираше в екраните. На всичките шест имаше една и съща странна картина — гледан от високо град, който плаваше върху спокоен океан. Не беше лесно от зърнестото и призрачно изображение да се прецени какви са размерите му, но изглеждаше приятен, с много пищно украсени бели куполи и кули и веещи се на вятъра безброй дълги флагове.
— Какво е това? — попита Рен.
Рибна крокета погледна назад и дори да се бе изненадал от присъствието ѝ, не го показа. Отново се обърна към екраните.
— Не знам — отговори той. — Никога не съм виждал нещо подобно. Постоянно се повтаря. Гледай.
Картината се промени. Появиха се приятни на външен вид мъж и жена, които бяха седнали на диван. Като че ли гледаха право в Рен и Рибна крокета и макар да бяха непознати, облечени в роби и тюрбани, каквито носеха богаташите, нещо в тъжните им и мили усмивки накара Рен да се сети за нейните майка и татко, на които сигурно вече липсваше много.
— Здравейте, деца на дълбините! — започна мъжът. — Обръщаме се към вас от името на Световната организация на родителите на отвлечените деца от градовете салове или съкратено СОРОД. Вече половин век момчета, а отскоро и момичета, изчезват от градовете, прекосяващи Атлантика и Ледената пустош. През последните години, благодарение на изследователя Нимрод Пенироял, бяхме уведомени за пиратите паразити, които тайно нападат и обират тези градове и крадат деца, за да ги обучават за крадци и обирджии като тях.
— Отново Пенироял! — каза сърдито Рен.
— Тихо! — скара ѝ се Рибна крокета. — Слушай!
Заговори жената, която се усмихваше, но и в същото време плачеше, леко наведена напред към зрителите.
— Днес добрите хора от курортния сал Брайтън ни доведоха на север, във ваши води. Ако настроите радиостанциите си на 680 килоцикъла, ще успеете да уловите сигнала на насочващия маяк на Брайтън. Наясно сме, че вероятно нямате спомен за майките и татковците, от които сте били откраднати, когато сте били много малки, и на които липсвате изключително много. Но ако дойдете при нас, ако дойдете със своите подводници да се запознаем в Брайтън, сигурни сме, че много от вас ще разпознаят собствените си семейства, както и те вас. Не желаем да ви нараним, да ви разделяме с новите ви приятели или да ви лишаваме от вълнуващия ви нов живот под водата. Просто искаме да видим отново нашите изгубени момчета…
На това място гласът на жената стана по-висок и треперлив. Тя скри лицето си зад една кърпичка, а съпругът ѝ я потупа по ръката и продължи вместо нея:
— СОРОД има много членове — обясни той и картината отново се промени, за да покаже тълпа от хора, събрани на една от градските наблюдателници. — Всеки един от нас е изгубил дете и копнее да го види отново, да научи какво се е случило с неговото момче. Или момиче. О, деца на дълбините, ако можете да чуете това съобщение, знайте, че ви умоляваме да се върнете при нас!