— Какво? — попита момичето. — Какъв е този звук?
Момчето започна като обезумяло да натиска по пулта за управление в опит да отведе охлюва в по-ясни води, далеч от града.
— Гаргара ни каза, че някога се натъкнал на нещо подобно под някакъв голям сал-хищник. Представлява подслушвателно устройство от Стара технология… Майките и татковците вече знаят, че сме тук! — Рибна крокета нямаше представа дали е изплашен, или се радва.
Охлювът се килна на една страна със стържещ звук и Рен загуби равновесие. Тя си помисли, че момчето е направило нещо.
— Можеше поне да ме предупредиш — оплака се тя и потърка ударения си лакът, но след миг видя, че Рибна крокета е също толкова изненадан, колкото нея. — Какво става? — попита го.
— Не знам, не знам!
Нямаше как да сбъркат онова, което последва. „Автолик“ беше вдигнат бързо нагоре. Водата се превърна в бяла пяна, когато излязоха на повърхността, и в кабината нахлу слънчева светлина, която в началото ги заслепи след толкова много дни, прекарани на тъмно. Когато Рен си възвърна зрението, забеляза, че охлювът виси високо над вълните и се е насочил към една широка метална платформа, която се подаваше от носа на Брайтън. Наоколо бягаха хора — не онези усмихнати и добре облечени майки и татковци, които видя на екраните, а груби и силни мъже в гумени дрехи. Рен изпита страх от тях. След това обаче видя приятна променада, а хората по парапетите ѝ изглеждаха като Световната организация на родителите на отвлечените деца от градовете салове — тези хора сияеха, радваха се и сочеха развълнувани надолу, към поставения на палубата охлюв.
Рибна крокета вече беше на половината на стълбата, водеща към люка на покрива. Той го отвори и веселите викове и крясъци нахлуха вътре. Един мощен и усилен глас започна да крещи нещо, но думите бяха объркани и ехтящи.
Рен го последва нагоре по стълбата. Рибна крокета беше приклекнал до перископа и се оглеждаше нервно около себе си, объркан от слънчевата светлина и гръмотевичните викове и крясъци. Магнитните щипки, които извадиха охлюва от океана, бяха освободени и увиснаха над него, закачени за стрелата на един кран. Хората на променадата викаха, крещяха и размахваха ръце във въздуха. Рен докосна рамото на Рибна крокета, за да му вдъхне увереност. Облечените в гумени костюми мъже бяха оформили кръг около охлюва и внимателно го затваряха. Рен предположи, че са докери или рибари, наети да изкарват съдовете от водата. Тя им се усмихна, но те не ѝ отвърнаха. Понапъна се малко и започна да разбира какво говореше бумтящият глас.
— … за онези от вас, които тъкмо са се присъединили към нас — гърмеше той, за да надвика шума, — Брайтън залови четвърта пиратска подводница! Ето го и екипажа, измъква се навън — колкото и невинни да ви изглеждат, това са двама истински главорези! Но не се тревожете, дами и господа, скоро светът ще бъде напълно прочистен от тези паразити!
— Това е капан! — каза Рен. Рибна крокета, който не беше разбрал какво казва бумтящият глас, се обърна към нея и я погледна с пребледняло лице. — Това не е истинско! — изкрещя тя, стана и се развика: — Рибна крокета! Това е…
Двама от мъжете се приближиха към едната страна на охлюва и разпънаха нещо, което се оказа мрежа. Хвърлиха я върху Рибна крокета, който зарита, започна да се бори, вика и протегна ръка към Рен.
— Това означава ли, че те не са нашите майки и татковци? — попита я той с писклив глас на ръба на плача. — Ти ме излъга! Излъга ме!
Някакви силни ръце го сграбчиха отзад и го откъснаха от Рен. Други ръце грабнаха нея, бяха груби ръце в гумени ръкавици, които воняха на риба и масло. Една мрежа падна и върху нея и макар че риташе и мяташе юмруци, не успя да спре похитителя си да я метне на рамо, да я отдалечи от охлюва и да я хвърли грубо на палубата. Хлипанията на Рибна крокета се превърнаха внезапно в пронизителни писъци и миг по-късно разбра защо. Един мъж сграбчи ръката ѝ и я жигоса с нагорещено желязо, което представляваше някакво лого:
— Мамо! Мамо! — виеше Рибна крокета, докато го влачеха и не можеше да повярва, че СОРОД и всичките уж усмихнати родители не са били нищо повече от примамка.
— Оставете го на мира! — изпищя Рен, която плачеше от болката в жигосаната си ръка. — Той е само на десет! Как може да се държите по този отвратителен начин с него? Той смяташе, че сте неговите родители!
— Такава е идеята, момче. — Някакъв голям, едър мъж с непромокаема пелерина надвисна над нея и от устата му се разнесе миризмата на уиски, когато я погледна в лицето. — Я чакай — каза той. — Вижте, госпожице Уиймс… това тук е момиче.