Една слаба, красива жена в черно го избута настрани. Тя също имаше дамга на ръката си като Рен, но нейната беше стара и избеляла до релефен белег, който не беше много по-тъмен от заобикалящата го кожа.
— Интересно — каза жената и я погледна. — Чували сме слухове за женски паразити, но тя е първата, която виждаме.
— Аз не съм Изгубено момиче! — извика Рен през стегнатата и мокра мрежа. — Бях затворничка на борда на „Автолик“, Рибна крокета ме отвлече от дома ми…
Жената се ухили насреща ѝ.
— Не ми пука коя си, момиче. Ние сме търговци на роби, а ти си стока, това е най-важното.
— Но аз… не можете да ме направите робиня!
— Au contraire6, дете. Договорът ни с кмета Пенироял е пределно ясен — всеки заловен на тези паразитни машини се превръща в собственост на „Шкин Корпорейшън“.
— Кмет Пенироял? — изрева Рен. — Да не би да имате предвид… Не, не може да става въпрос за Нимрод Пенироял?
Жената се изненада, че едно Изгубено момиче знае това име.
— Да. Нимрод Пенироял е кмет на Брайтън през последните дванайсет години, че и повече.
— Не може да бъде! Кой би искал Пенироял за кмет? Той е измамник! Предател! Крадец на дирижабли!
Госпожица Уиймс си направи някакви бележки върху клипборд.
— Отведете я в робските ями — каза на един от хората си тя. — Информирайте господин Шкин за улова. Смятам, че това е добър знак. Може би се доближаваме до гнездото на пиратите.
11.
Четирима срещу Гримзби
Сутринта, когато „Ларва“ най-накрая беше готова за отплаване и Хестър и Том чакаха Боне да направи някои последни проверки на двигателите, Фрея Расмусен дойде на пристанището и обяви, че тя също тръгва с тях. Нищо от това, което Том и Хестър ѝ казаха, не промени решението ѝ.
— Ще бъде опасно.
— Въпреки това отивате и двамата.
— Тук се нуждаят от теб.
— О, Анкъридж-във-Вайнленд си е много добре и без мен. Както и да е, вече казах на госпожа Аакиук, че може да заеме мястото ми на маркграфиня, докато ме няма, а не искате да я разочаровате, нали? Направила си е специална шапка и всичко останало… — Фрея сияеше, когато се качи по стълбата на „Ларва“ и хвърли голямата си чанта през люка.
— Не разбираш ли, Снежна кралице? — попита я Хестър. — Не отиваме на гости на Гримзби. Опитваме се да си върнем Рен обратно и ако се наложи да убия всяко Изгубено момче, което се изпречи на пътя ми…
— Така само ще направиш нещата по-лоши — отвърна остро Фрея. — Вече умряха твърде много хора. Затова имате нужда от мен. Мога да говоря с Чичо и да го накарам да се вразуми.
Хестър изпусна една превзета въздишка и погледна Боне. Смяташе, че той няма да иска Фрея да дойде с тях на това пътуване, но той не каза нищо, просто зяпаше блестящата вода.
Беше решено и пътуването започна като пикник: Том и Фрея махаха от отворените люкове на „Ларва“, докато охлювът се насочи навътре в езерото и всички в Анкъридж-във-Вайнленд се подредиха на брега да ги изпратят.
Градът се изгуби от поглед зад тях. „Ларва“ прибра краката си и се подготви за потапяне. Фрея слезе долу в кабината, където Боне се беше навел над ръждясалото управление. Том остана горе на охлюва до последния момент, за да наблюдава преминаващите брегове и зелените склонове, които се отразяваха в диплите на водата. Птиците пискаха от гнездата си в тръстиката, а песните им наподобяваха на автомобилни аларми и звънене на мобилни телефони, каквито далечните им предшественици бяха чували — звукови фосили от един изгубен свят. Те накараха Том да се замисли за древните селища, които започна да изравя в Мъртвите хълмове и реликвите от забравени животи, открити там. Дали някога щеше да се завърне с Рен и да продължи работата си?
— Ще се върнем — обеща той, преди да влезе вътре и да се присъедини към Хестър. Съпругата му не каза нищо. Тя не смяташе, че някога отново ще види Анкъридж-във-Вайнленд.
Нямаше как в тясното пространство на контролната кабина на „Ларва“ Боне да избягва разговорите с Фрея Расмусен. Той се чудеше дали някогашната маркграфиня не беше решила да дойде на това пътуване донякъде и заради него. Докато водата обгръщаше предните прозорци на охлюва, тя седна на мястото до неговото, разпъна върху пилотската конзола древната карта на Снори Улвесон и каза:
— Помниш ли пътя до Гримзби?
Боне кимна.
— Бях сигурна, че ще го помниш. Изненадана съм, че не тръгна по-рано за там.
— Към Гримзби ли? — Той се обърна към нея, но милият и нежен начин, по който го гледаше, го накара да се почувства неудобно, затова се извърна към управлението. — Защо ми е да се връщам в Гримзби? Не помниш ли какво се случи последния път, в който бях там? Ако Гаргара не ми беше помогнал и не беше отрязал въжето…