— Въпреки това си искал да се върнеш — настоя нежно Фрея. — Защо иначе си оправил „Ларва“?
Боне примига на мътния мрак пред охлюва и се престори, че внимава да не ударят някоя подводна скала.
— Мислел съм за това — призна си той. — Там е проблемът. Не можех да спра да мисля по темата. Дори през първите си няколко седмици във Вайнленд, когато имах толкова много неща за вършене и всички бяха толкова мили и приятни, а ти…
Боне я погледна и бързо извърна поглед. Фрея продължаваше да го гледа. Защо винаги беше толкова мила с него? Преди шестнайсет години тя му предложи любовта си, а той я отблъсна заради причини, които все още не разбираше. Нямаше да я вини, ако го беше прокудила обратно в океана.
— Затова живея долу в машинното отделение — призна Боне. — Защото то е онази част от Анкъридж, която най-много прилича на Гримзби. Всяка нощ, когато сънувам, чувам гласа на Чичо. „Върни се в Гримзби, Боне“, казва ми той. — Мъжът изгледа нервно Фрея. Никога не беше споделял това с някого и се страхуваше, че може да го помисли за луд. Понякога сам си го мислеше. — Чичо ми шепне, както шепнеше по високоговорителите от тавана на Обирджийника, когато бях малък. Дори вълните на плажа говорят с гласа му. „Гримзби е твоят дом, Боне, момчето ми. Мястото ти не е при Сухите. Прибери се у дома в Гримзби.“
Фрея посегна да го докосне, но се отказа. Вместо това му каза:
— Гаргара се появи и потърси помощта ти, но ти му отказа. Можеше да му дадеш Тенекиената книга и да се върнеш с него на „Автолик“.
— Искаше ми се — призна Боне. — Нямаш представа колко много ми се искаше.
— Но не го направи. Избра Анкъридж пред Гримзби.
— Само защото се страхувах. Само защото се страхувах, че като отида там, ще разбера, че не се вписвам при Изгубените момчета по-добре, отколкото при вас, Сухите. Може би вече не съм нито Изгубено момче, нито Сух. Може би вече съм нищо.
Все пак Фрея го докосна. Сложи ръка на рамото му и го усети как се дръпна от нея, бързо и срамежливо като изплашено животно. Понякога си мислеше, че Боне е също толкова загадъчен, както тогава, преди толкова много години, когато се появи от океана. Той щеше да е много по-щастлив, ако просто ѝ беше позволил да го обича. Както и тя. Не можеше да каже, че е провалил живота ѝ, тъй като ѝ се случиха много други хубави неща, но понякога се чувстваше тъжна, че няма съпруг и свои деца. Струваше ѝ се, че някои хора като Боне и Хестър Натсуърти просто не можеха да бъдат щастливи.
Дали в това нямаше нещо повече? Сети се за вълните на брега, които шепнеха на Боне с гласа на Чичо, това я стресна и я обезпокои. Ако Чичо му говореше във Вайнленд, какво ли щеше да стане, когато отидеха в Гримзби? Ако нещата там се влошаха и се стигнеше до сражение, на коя страна щеше да застане Боне — на нейната или на Чичо?
12.
Бизнес в необятните води
— Точно така, Ваше обожание! Задръжте! Усмивка!
Един поднос с фото-прах експлодира с тих звук и топка дим се издигна нагоре от Облак 9 като парти балон. Нимрод Пенироял, изследовател, автор и кмет, отново позира за „Брайтън Ивнинг Палимпсест“, като този път се снима с Дигби Слингбак и Сардона Флиш — актьора и актрисата, играещи ролите на тъгуващите говорители на СОРОД в съобщението, което Брайтън излъчваше през Атлантика.
— Ваше обожание — започна журналистът от „Палимпсест“, докато фотографът зареди нов поднос с фото-прах във фотоапарата си, — можете ли да напомните на читателите ни как ви хрумна идеята за експедицията срещу пиратите паразити?
— Сметнах, че това е мой дълг — отвърна сияещият Пенироял и намести кметската си верига, която проблясваше приятно на слънцето. — В крайна сметка аз първи алармирах света за съществуването на тези подводни мерзавци. Можете да прочетете за срещите ми с тях в междуполитанския ми бестселър „Хищническо злато“ (който можете да си закупите само за двадесет и пет брайтънски делфина от всяка добра книжарница). През последните години получавахме все повече информация за набезите и обирите им и започнах да си вадя заключения как действа организацията им. Сметнах, че е мой дълг да отведа града ни на север и да заловя колкото се може повече от тях.
— Разбира се, Ваше обожание, някои от критиците ви предполагат, че всичко това е рекламен трик, целящ да привлечете повече посетители в Брайтън и да продадете повече екземпляри от книгите си…