— Надявам се да потънем! — изкрещя изморено след надзирателя тя. — Така ви се пада! Надявам се да потънем, преди да хванете в капана си още Изгубени момчета!
На следващия ден бурята утихна и вълните отслабнаха. Вечерта бяха заловени екипажите на още три охлюва и хвърлени разплакани в робските ями. През нощта бяха хванати още четири охлюва и нови три на следващия ден. Единият от тях усети капана и отплава, преди магнитните щипки да го хванат, но Брайтън не се отказа от него и го обстреля с дълбоководни торпеда. Съвсем скоро изригна бял пенест фонтан, който окъпа ликуващите зрители на наблюдателните палуби, а на повърхността на океана се появиха парчета от охлюва и Изгубените момчета.
— Гримзби вече трябва да е научил за това — каза Крил, едно от момчетата, заловени по-рано. Той наблюдаваше пребледнял как клетките в робските ями около него се пълнят със затворници. — Старият Чичо ще направи нещо. Той ще ни спаси.
— Гримзби научи за това — отвърна едно момче от новодошлите.
— Оттам идваме… — каза друго.
— Прихванахме съобщението преди няколко дни.
— Чичо каза, че е капан и не бива да вярваме, но въпреки това се промъкнахме.
— Мислехме си, че майките и бащите ни ще са тук…
Крил увеси глава и се разплака. Той беше водил набезите срещу статичните селища в Западния Архипелаг и бе убил всеки Сух, изпречил се на пътя му, но тук, в склада на „Шкин Корпорейшън“, беше поредният изгубен тийнейджър.
Рен се пресегна през решетките и дръпна ръкава на Рибна крокета. Новобранецът се беше свил на пода в съседната клетка. Той не ѝ беше проговорил, откакто ги доведоха тук. Рен предположи, че я вини за случилото се. Може би беше прав. Не биваше да настоява толкова много да дойдат в Брайтън!
— Рибна крокета — повика го тихо тя. — Колко Изгубени момчета има в Гримзби? Имам предвид, общо.
Момчето не я погледна, но след малко измърмори:
— Мисля, че са около шейсет. Без да броя Чичо и новобранците, които са прекалено малки, за да ги изпратят в охлюви.
— Тук са поне четирийсет от вас! — отбеляза Рен. — Гримзби сигурно е опустял…
Вратата на склада издрънча и се отвори. Вътре влязоха няколко души. Още затворници, помисли си момичето и дори не си направи труда да ги погледне, защото това я потискаше. Стъпките обаче спряха пред нейната клетка. Тя вдигна поглед и видя, че новодошлите не бяха Изгубени момчета, а двама надзиратели от „Шкин Корпорейшън“ и противната госпожица Уиймс.
— Изкарайте я оттам — нареди жената. Рен се притесни. Дали госпожица Уиймс най-накрая е повярвала, че не е Изгубено момиче? Сигурно „Шкин Корпорейшън“ са разбрали, че няма да се справи на арените в Нова Мая и планираше да я изхвърли зад борда, вместо да хабят храна и вода, за да живее?
— Господарят желае да те види — каза госпожица Уиймс. Затворените Изгубени момчета гледаха от клетките си, докато я отвеждаха.
Минаха през една врата зад робските ями, която ги отведе в малко помещение с размерите на шкаф. Охранителите блъснаха Рен в него, след което се наредиха зад нея. Едва когато госпожица Уиймс дръпна един лост на стената и подът под краката им се разтресе, Рен осъзна, че това е асансьор. Всички асансьори в Анкъридж не бяха в изправност от години, но този работеше идеално, издигна се толкова бързо, че Рен почувства как стомахът ѝ се отделя от нея.
Бяха я довели в робските ями, увита в мрежа, и тя не можеше да си представи в цялост разположението на „Шкин Корпорейшън“. Сградата представляваше кула в дълбините на Брайтън, където на по-долните нива държаха робите. На средните етажи, намиращи се на второто ниво на града, се помещаваха няколко специални кабини за луксозни стоки и офисите на администрацията. На високите етажи, които стигаха до най-горното ниво на курорта, в модерния квартал Куинс Парк, се намираше офисът на основателя на компанията, господин Набиско Шкин. Тази най-висока част беше бяла и красива като айсберг и нямаше дори намек за опасностите, които дебнеха долу. Местните хора я наричаха Пиперницата.
Асансьорът спря на най-горния етаж и Рен се озова в огромна кръгла стая. Беше красиво обзаведена, с плюшени черни завеси, черни килими и черни картини в златни рамки, окачени на черни стени. Онова, което накара Рен да затаи дъх, беше гледката през прозорците. Тя видя покривите на Брайтън, как слънцето грееше, развяваха се флагове в ярки цветове, небесни яхти и аероколела излитаха от пристанището, а легиони от чайки кръжаха и стрелкаха около комините и над проблясващия океан. Гребните колела хвърляха пръски вода към града, понесени на крилете на лекия бриз, слънчевата светлина преминаваше през тях и по улиците плавно се носеха дъги.