За момент Рен почти забрави положението, в което се намираше, глада и болката от жигосаната си ръка. Тя се зарадва. Беше на борда на град-сал, един от най-прекрасните градове, които винаги е мечтала да види, а този беше по-красив, отколкото изобщо можеше да си представи.
— Момичето, господин Шкин — съобщи госпожица Уиймс с мазна нотка в гласа си, която Рен не беше чувала досега. Един от надзирателите я обърна към някакъв мъж, който седеше мълчаливо на черен, въртящ се стол и я гледаше.
Набиско Шкин не помръдваше. Беше кръстосал крак върху крак, едната му обувка от лачена кожа примигваше, отразявайки светлината, а стъпалото му едва-едва се полюшваше нагоре-надолу — това беше единственото му движение. Мъжът беше облечен в гълъбовосив костюм, носеше сиви ръкавици, косата му беше сива, дори очите, лицето и гласът, когато заговори, бяха сиви.
— Радвам се да се запозная с теб, скъпа — каза той, макар да не звучеше радостно. И не изглеждаше така. Дори нямаше вид на човек, който знае какво е радост. — Моника ми спомена твърдението ти, че идваш от Анкъридж.
— Така е! — извика Рен, благодарна, че най-накрая някой беше готов да я изслуша. — Казвам се Рен Натсуърти и бях отвлечена…
— Никой не идва от Анкъридж. — Шкин стана и започна да обикаля около нея. През цялото време не отделяше очи от момичето. — Анкъридж потъна преди много години, на запад от Гренландия.
— Не, не е вярно! — възпротиви се Рен. — Той…
Шкин вдигна пръст и се обърна към бюрото си. Взе нещо от него. Оказа се книгата, която момичето открадна от госпожица Фрея. Беше забравила за нея.
— Какво е това? — попита мъжът.
— Тенекиената книга — отвърна Рен. — Просто антика от Черните векове. Заради нея „Автолик“ дойде в Анкъридж. Мисля, че има нещо общо с подводниците. Помогнах на Изгубените момчета да я откраднат, но всичко се обърка и Рибна крокета ме взе за заложница. Ако ме върнете обратно там, сър, майка ми, баща ми и госпожица Фрея със сигурност ще ви възнаградят…
— Пак говориш за Анкъридж. — Шкин остави книгата и огледа внимателно момичето. — Защо продължаваш да настояваш, че нелепата ти история е вярна? Анкъридж вече е дом на рибите. Всички в Брайтън са наясно с това. Обичният ни кмет Пенироял спечели много пари със своята книга, в която разказва за последните си дни на него. „Хищническо злато“ свършва с потъването на Анкъридж в онова, което находчивият ни кмет нарича „воден гроб“.
— Е, Пенироял е лъжец! — отвърна гневно Рен и си помисли колко е несправедливо, че професорът е оцелял и дори е забогатял от измислиците си. — Той е страхливец и лъжец, застреля баща ми и открадна дирижабъла на родителите ми, за да може да избяга от Анкъридж, когато си е помислил, че Аркангел ще го изяде. Няма откъде да знае какво се е случило след това. Написаното от него е лъжа.
Набиско Шкин повдигна едната от сивите си вежди с около една трета от сантиметъра, явно така показваше изненадата си. В същия момент на Рен ѝ хрумна нещо. Тя беше единственият човек в целия външен свят, който знаеше истината за Анкъридж. Това определено я правеше ценна, нали? Прекалено ценна, за да бъде продадена със заловените Изгубени момчета като боен роб?
Имаше чувството, че някъде в далечината, от другата страна на огромна мрачна стая, се е отворила малка вратичка, зад която тя видя изход.
— Анкъридж си проправи път до едно зелено кътче на Мъртвия континент. Градът процъфтява там и аз съм доказателство за това. Не мислите ли, че Пенироял ще иска да научи какво точно се е случило?
Набиско Шкин възнамеряваше да я накара да млъкне отново, но след тези нейни думи се поколеба и веждата му се повдигна с още половин сантиметър. Той седна обратно на стола си, без да отделя погледа си от Рен.
— Обясни.
— Ами ще иска да знае какво се е случило с Анкъридж, нали? — започна момичето, като заекваше. — Имам предвид, че ако е спечелил толкова много пари, като е разказвал на хората за нас, помислете колко ще му е интересно да научи какво наистина се е случило. Може да напише продължение! Може да организира експедиция, която да ме отведе у дома и да напише книга за нея! — Дори да не го направи, помисли си Рен, животът като робиня в този летящ дворец щеше да е по-хубав от арените на Нова Мая. — Той би дал всичко да говори с мен — заяви нетърпеливо тя.
Шкин кимна бавно. На тънката му уста за миг се появи усмивка, след което се отказа. Силно го подразни разкритието, което Пенироял беше направил в интервюто си за „Палимпсест“, заявявайки на всички, че като дете Шкин е бил крадец из влажните улици на Дефилето на къртицата. Може би това момиче беше дар от боговете, начин да обърне гръб на абсурдния кмет на Брайтън.