Енона беше на четири години, когато Зелена буря пое властта, така че нямаше ясни спомени от времето преди войната. Баща ѝ, който беше убит в схватката с пиратите от Курника на мошениците, за нея беше просто лице от снимката в семейния олтар.
Енона израсна срамежливо и умно момиче на аеробаза в отдалечената Алеутия, където майка ѝ работеше като механик. В училище пееше пропагандни песни като „Изтокът е зелен“ и „Благодарим на Фанг Преследвачката за щастливото си детство“. Вкъщи, вместо приказки за лека нощ, брат ѝ Ено, който беше авиатор, ѝ разказваше истории за победи из далечни бойни полета. За играчки ѝ служеха счупени преследвачи, върнати от боевете в Камчатка и изоставени зад базата. Тя изпитваше съжаление към тях и се опитваше да ги накара да се почувстват по-добре. Тогава не разбираше, че вече са мъртви и най-добре да бъдат оставени на мира. Енона научи тайните, които се криеха под броните им и езика на мозъците им. Стана толкова добра с тях, че командирът на базата започна да вика момичето на Зироу вместо собствения си хирург-механик, когато някой от преследвачите му се повредеше. Така Енона успяваше да получи допълнителни дажби за себе си и майка си. Това продължи до шестнайсетата ѝ година, когато Зелена буря научи за таланта ѝ и я изпрати да продължи обучението си, а след това и във възкресителната единица на фронта в Алтай Шан.
В онзи подземен свят на окопи и землянки Енона успя да преживее дългата и убийствена зима на ’22-ра година. Спасителни екипи измъкваха мъртвите войници от замръзналата кал и ги поставяха на възкресителните маси, където тя и нейните другари ги превръщаха в преследвачи и ги изпращаха отново на бойното поле.
Енона се изненада колко бързо спря да изпитва ужас и съжаление. Научи се да не гледа лицата на хората, върху които работеше. По този начин не ги приемаше като хора, а само като повредени създания, които трябваше да бъдат поправени възможно най-бързо. Във възкресителната зала се усещаше един дух на приятелство, който младата жена харесваше. Другите хирурзи-механици се шегуваха и закачаха едни с други, докато работеха, а тъй като тя беше прекалено млада, я наричаха „малката сестра“ и се грижеха за нея. Бяха впечатлени колко бързо и внимателно работеше и колко лесно решаваше проблемите, с които не можеха да се справят. Понякога ги чуваше да говорят за нея и да използват думи като „гений“.
Енона беше горда, че я харесват и че играе роля в борбата за Добрата Земя. Същата зима градовете на врага се опитваха отново и отново да проникнат в разкъсания от бомбите ад, който разделяше техния Ловен район от териториите на Зелена буря. Те бяха толкова големи и толкова много, че на Енона понякога ѝ се струваше, че нищо няма да успее да ги спре. Но оръжията и катапултите на Зелена буря изстрелваха бомби във веригите им, транспортните им дирижабли пускаха тъмблъри над тях, бойните им летателни съдове преследваха изтребителите им, а смелите ракетни единици се промъкваха между огромните им колела и взривяваха дупки в долната им част, през които можеха да се промъкнат отряди от преследвачи. В крайна сметка, когато загинеха достатъчно хора, градовете винаги се предаваха. Понякога, ако някой от тях беше лошо повреден, останалите го нападаха и разкъсваха.
В началото Енона беше ужасена от воя и тътена на прииждащите реактивни ракети и свистенето на куршумите от снайпери, които пронизваха студения въздух над комуникационните окопи. Но минаха седмици, а после и месеци, и тя лека-полека свикна с ужасите. Беше същото като да работи върху телата в залата за възкресение — просто се приучваш да не изпитваш нищо. Не изпита нищо и когато пристигна новината от Алеутия, че аеробазата на майка ѝ е била изядена от земноводни предградия.
После, по време на пролетната офанзива от ’23-та година, Енона разпозна едно от телата, които спасителните екипи оставиха на масата ѝ. На гърдите му имаше поредица от бенки, познати ѝ също толкова добре, колкото съзвездията, на които я беше научил като малка. Още преди да махне кървавия парцал, който някой беше сложил върху лицето му, тя знаеше, че това е брат ѝ Ено. Тъй като писмата помежду им биваха цензурирани, Енона дори не знаеше, че той е в нейния сектор.
Не отделяше поглед от него, докато машинално си слагаше гумените ръкавици. Не искаше да го възкресява, но знаеше какво ще ѝ се случи, ако откаже. Понякога войниците на фронта се опитваха да спрат спасителните екипи да приберат труповете на другарите им, но Зелена буря ги обявяваше за крипто-мобилисти и те биваха разстрелвани и след това възкресявани заедно с приятелите си. Енона не искаше да бъде разстреляна. Още в мига, в който зърна Ено, всичките ѝ чувства се върнаха. Неочаквано я връхлетя страхът от смъртта, който беше толкова силен, че едва успяваше да диша. Дори не искаше да е като Ено — студена и безпомощна на някаква операционна маса.