Рен се разтрепери, когато лифтът ги поведе нагоре през търбуха на Облак 9 към крайната спирка в градините на Павилиона. Тя смяташе, че татко и госпожица Фрея знаят всичко, което трябваше да се знае за света извън Анкъридж-във-Вайнленд, но очевидно той много се беше променил за шестнайсетте години, откакто бяха прекосили леда. Те не знаеха нищо за тази ужасна война, която беше стара почти колкото нея, и се съмняваше, че дори могат да си представят страховитите летящи машини, които току-що видя. Това я накара да се почувства още по-далеч от тях.
Пристъпът на носталгия отшумя, когато спътниците ѝ я накараха да слезе на спирката и я поведоха по една чакълена пътека към центъра на Облак 9, където розовите минарета и белите куполи на двореца на Пенироял се издигаха над изпълнените с палми, кипариси и фонтани градини. Ята от папагали в ярки цветове летяха в кръг над главите им, а над тях газовите камери блестяха на слънчевата светлина като някакви огромни мехури.
— По каква работа? — попита един домашен роб и препречи пътя на Шкин.
— Набиско Шкин — отвърна търговецът на роби и това беше достатъчно, мъжът се поклони, изпелтечи нещо и покани посетителите да се качат по едно елегантно бяло стълбище, което водеше към просторна слънчева палуба. В центъра ѝ имаше басейн, а по средата му се носеше водно легло. А на него, с бански от златно ламе, с коктейл в едната ръка и книга в другата, лежеше Нимрод Пенироял, обърнал облото си лице към слънцето.
Рен беше пресметнала, че професорът трябва да е на поне шейсет и пет години, така че очакваше някой доста възрастен. Но Пенироял изглеждаше млад за годините си. Беше изгубил няколко килограма и по-голямата част от косата си, но иначе не се отличаваше много от снимките, направени по време на краткото му и злочесто заемане на поста главен навигатор на Анкъридж, които беше виждала. Няколко красиви млади робини пристъпваха във водата около водното му легло, като стискаха свежи напитки в ръцете си, показалец за книгата и подноси със сладкиши, кекс и други неща, от които заетият кмет можеше да има нужда. Едно момче на възрастта на Рен, високо и черно като нощна сянка, стоеше отстрани на басейна и развяваше ветрило от щраусови пера.
— Виждам, че пленникът на Зелена буря, който ти продадох, се е уредил добре — каза Шкин.
— А? О! — Пенироял отвори очи и седна. — Ах! Добър ден, Шкин. — Той се обърна във водното си легло, за да погледне младежа. — Да, госпожа Пенироял е много доволна от него. Много е сръчен с ветрилото. Движенията му са уникални. И пасва чудесно на тапетите в трапезарията. — Пенироял погледна отново Шкин и на Рен ѝ се стори, че не се радва особено да види търговеца на роби. — Както и да е, Набиско, стари приятелю, на какво дължа… ъм… ах…
Шкин се поклони едва.
— Това момиче беше заловено на един от охлювите, които хванахме миналата седмица. Помислих си, че ще пожелаеш да я купиш за Павилиона. — Той посочи Рен и неговите асистенти я бутнаха по-близо до басейна, за да може кметът да я огледа по-добре.
Пенироял се вторачи в нея.
— Изгубено момиче, а? Трябва да призная, че е много чиста. Но, мисля, всички се съгласихме, че не желаем който и да е от тези Изгубени да се размотава в Брайтън. Не смяташе ли да ги продаваш в Нова Мая?
— Боиш се, че някой може да знае странни факти относно миналото ти ли, Пенироял? — попита Шкин.
— А? Какво намекваш?
— Това момиче — каза търговецът на роби — наскоро е пристигнало от Мъртвия континент. От град, който смятахме, че отдавна не съществува, но всъщност процъфтява в онази опустошена земя. Град, който съм сигурен, че Негово обожание си спомня.
Шкин се пресегна зад себе си, взе нещо от един от лакеите си и го хвърли достатъчно силно, за да се приземи на водното легло на Пенироял. Тенекиената книга. Кметът я вдигна и разгледа корицата ѝ с объркано изражение, след което я обърна и погледна хартиения етикет на гърба ѝ.