— Много похвално — отвърна Пенироял. — Също така и правилно. Веднага прозрях лъжата, да знаеш. Макар че колкото и странно да звучи, наистина приличаш малко на горката Хестър. Затова се стреснах, когато се появи. Онази млада жена ми беше много, много скъпа и дълбоко съжалявам, че не успях да я спася.
О-о, гаден лъжец!, помисли си Рен, но на глас каза само:
— Предполагам, че вече трябва да тръгвам. Сигурно господин Шкин ще иска да изкара някакви пари от мен. Но ще си тръгна щастлива, защото успях да говоря с най-добрия автор на нашия век.
— В никакъв случай! — Пенироял излезе от басейна и водата започна да се стича по тялото му. Той отпрати момичетата, които изприпкаха бързо при него с кърпи, дрехи и портативна палатка-съблекалня. — Не искам и да чувам, Шкин! Това очарователно и интелигентно младо момиче показа дързост, инициатива и добър литературен вкус. Забранявам ти да я продаваш като обикновена робиня.
— Трябва да покрия разноските си, Ваше обожание — отвърна разгневен търговецът на роби, целият беше пребледнял и едва се сдържаше да не избухне.
— В такъв случай ще я купя аз — заяви Пенироял. Той не беше сантиментален човек, но не можеше да си представи, че това забележително момиче ще бъде наказано заради любовта си към книгите, освен това домашните роби бяха освободени от данъци. — Съпругата ми винаги може да ползва още няколко помощници — обясни той, — особено сега, когато текат приготовленията за бала по случай Лунния фестивал. Знаеш ли, ще ти дам двадесет делфина за нея. Това е повече от щедро.
— Двадесет? — изсмя се Шкин, сякаш подобна сума беше прекалено малка, за да се занимава въобще с нея.
— Продадена! — заяви бързо Пенироял. — Хората ми ще ти платят. И следващия път, скъпи ми приятелю, се опитай да не бъдеш толкова наивен. Как е възможно някой да повярва, че това момиче идва от Америка? Абсурд!
Шкин се поклони едва.
— Както сам казвате, Ваше обожание, абсурдно е. — Той протегна ръце. — Тенекиената книга, ако обичате.
Пенироял, който прелистваше страниците ѝ, я затвори и я притисна до гърдите си.
— Не мисля, Шкин. Момичето каза, че е подарък за мен.
— Тя е моя собственост.
— Не, не е. Договорът ти със съвета гласи, че всяко Изгубено момче, което уловиш, е твое. Това не е Изгубено момче, не и според най-развинтеното въображение. Това е някакъв древен код, вероятно е ценен. Мой дълг като кмет на Брайтън е да го задържа за… ах, по-нататъшно изследване.
Шкин се мръщи доста дълго време на кмета, а после и на Рен. Най-накрая успя да се овладее и се усмихна.
— Не се съмнявам, че всички ще се срещнем отново — каза любезно той, обърна се, закрачи бързо и щракна с пръсти на хората си да го последват.
Момичетата на Пенироял се скупчиха около него и разпънаха палатката съблекалня. За известно време Рен беше оставена сама. Тя се ухили и се изчерви от собствената си хитрост. Може и да беше робиня все още, но поне беше първокласна робиня в къщата на самия кмет! Щеше да получава добра храна и хубави дрехи и вероятно никога нямаше да ѝ се налага да носи нещо по-тежко от поднос с малки кексчета. Също така щеше да се запознае с всякакви интересни хора. Например красиви авиатори, които би могла да убеди да я отведат у дома, във Вайнленд.
Съжаляваше обаче, че не успя да доведе Рибна крокета тук със себе си. Чувстваше се отговорна за момчето и се надяваше търговецът на роби да не си изкара яда на него. Всичко щеше да се оправи. По един или друг начин щеше да избяга и тогава щеше да намери начин да помогне на Рибна крокета.
Набиско Шкин не беше от хората, които показваха емоциите си и през цялото време, докато пътуваше с лифта надолу към палубата на Брайтън, успя да сдържи гнева си. В Пиперницата поздрави госпожица Уиймс с обичайната си хладина и ѝ каза:
— Доведи ми малкото Изгубено момче.
Не след дълго вече се беше разположил в удобния си офис, наблюдаваше как Рибна крокета опустошава втора купичка с шоколадов сладолед и слушаше историята му за пътуването на „Автолик“ до Вайнленд. Това момче казваше истината, Шкин беше сигурен в това. Нямаше смисъл обаче да го използва, за да дискредитира кмета. Рибна крокета беше млад и лесно можеше да му се влияе и ако се стигнеше до съдебно дело, адвокатите на Пенироял щяха да го разкъсат на парчета. Търговецът на роби затвори очи замислен и си представи Вайнленд.
— Сигурен ли си, че можеш да откриеш отново мястото, момче?
— О, да, господин Шкин — отвърна с пълна уста Рибна крокета.