Търговецът му се усмихна над върховете на сплетените си пръсти.
— Добре. Много добре — отвърна той. — Знаеш ли, момче, от време на време попадам на някой роб, който е прекалено полезен или умен, за да се разделя с него. Госпожица Уиймс е много добър пример. Надявам се ти да си вторият.
Рибна крокета отвърна нервно на усмивката на мъжа.
— Имате предвид, че няма да ме продадете на онези дяволи в Нова Мая, така ли, сър?
— Не, не, не, не — увери го Шкин и поклати глава. — Искам да ми служиш, Рибна крокета. Ще те обучим за чирак. И следващото лято, когато времето се оправи, ще организирам експедиция и ти ще ни отведеш до Анкъридж-във-Вайнленд. Предполагам, че тези вайнлендърци, анкъриджци или както там се наричат, ще имат висока цена на пазара на роби.
Рибна крокета го слушаше ококорен и накрая се ухили.
— Да, господин Шкин! Благодаря ви, господин Шкин!
Търговецът на роби се отпусна на стола си. Беше се успокоил. Щеше да отмъсти на Пенироял, като покаже на целия свят, че Анкъридж е оцелял. Що се отнасяше до измамната малка лисица Рен, щеше да види колко ще е остроумна, когато „Шкин Корпорейшън“ поробеше семейството и приятелите ѝ.
15.
Децата на дълбините
Охлювът „Ларва“ беше създаден много преди Изгубените момчета да започнат да използват безжични многокраки камери. Дори радиостанцията му беше престанала да работи преди доста дълго време. Нямаше как да получат съобщението от Брайтън, затова Хестър, Том и Фрея така и не разбраха дали желанието на Боне да се срещне с родителите си щеше да надделее над лоялността му към приятелите. Глух за поканите на СОРОД „Ларва“ плуваше на север към студените дълбини на Гренландия. През същия летен следобед, когато Рен се срещна с Пенироял, пасажерите му най-накрая зърнаха Гримзби.
Том беше идвал в подводния град, но Хестър и Фрея само бяха чували за него. Те се струпаха да го видят, когато Боне приближи охлюва до него.
Някога Гримзби е бил гигантски индустриален сал. Сега представляваше потънала останка върху склоновете на подводна планина. Водораслите, налепите и ръждата бяха създали добър камуфлаж, като размазваха очертанията на сградите и гребните колела и трудно се различаваше къде свършва Гримзби и къде започва планината.
— Къде са светлините? — попита Том. Най-ясният му спомен от леговището на Изгубените момчета беше нереалното сияние на осветените от лампи прозорци на потопената сграда на кметството. Сега целият град тънеше в мрак.
— Нещо не е наред — заяви Боне.
Някакъв предмет се удари в корпуса на „Ларва“. На светлината от предния фар на охлюва се виждаха носещи се във водата парчета дърво и пластмаса. Плаваха през зона от останки.
— Цялото място е мъртво… — каза Хестър и млъкна, защото ако наистина беше така, вероятно и Рен вече не беше сред живите.
— Виж Обирджийника! — прошепна шокиран Боне. Една голяма сграда се плъзна дясно на борд, същата, в която беше прекарал голяма част от детството си. Сега изглеждаше тъмна и отворена към океана, а в дупките ѝ плуваха още останки. Тялото на едно момче направи бавно салто, повлечено от създаденото от „Ларва“ течение. Други се прекатурваха в наводнения стъклопластов тунел, който някога свързваше Обирджийника и кметството. — Електроцентралата също я няма — добави той, когато минаха през една куполовидна сграда, която беше смачкана като черупка на яйце. Гласът му звучеше измъчен и изпълнен с болка. — Кметството изглежда непокътнато. Вътре обаче не се вижда никой. Ще видя дали ще успеем да влезем.
Бяха минали шестнайсет години, откакто Боне напусна това място, но оттогава беше влизал в кошарата на охлювите хиляди пъти в сънищата си. Той плъзна „Ларва“ през водната врата на кметството. Тя беше отворена. Сребристи рибки се стрелкаха насам-натам.
— Все още няма никой — каза Боне. — Вратата трябва да е затворена и охранявана от часовои.
— Може би се опитват да се свържат с нас по радиото, но ние не ги чуваме — предположи Том, изпълнен с надежда.
— Какво ще правим? — попита Фрея.
— Ще влезем, разбира се — отвърна Хестър. Тя провери пистолета в колана и ножа в ботуша си. Ако наоколо имаше останали живи Изгубени момчета, смяташе да им покаже от какво е направена дъщерята на Валънтайн.
„Ларва“ се гмурна в тунелите. Автоматичните врати се отваряха пред него и след като минеше се затваряха.
— Резервното захранване се е включило — каза Боне. — Това е нещо…
— Може да е капан — предупреди Хестър. — Може би ни очакват.
Никой не очакваше „Ларва“. Охлювът изплува в един от басейните в пода на кошарата и пасажерите му слязоха. Въздухът беше студен и застоял. Единствено няколко слаби червени аварийни светлини разкъсваха мрака. Въздушните помпи хриптяха астматично. Огромното пространство, което Том помнеше като претъпкано с Изгубени момчета и охлюви, сега беше пусто. Крановете бяха надвиснали печално над празните басейни като скелети на динозаври в изоставен музей. Една голяма товарна подводница тънеше с отворени люкове в собствен басейн в далечния край на кошарата. В ремонтния цех лежеше наполовина разглобен охлюв, но нямаше и следа от механиците, които трябваше да работят по него.