Том взе един електрически фенер от трюма на „Ларва“ и тръгна напред с надеждата, че ще открие Рен някъде тук, жива и здрава, че ще се хвърли на врата му, за да я прегърне. Той размаха фенера в мастилените сенки под крановете. Стори му се, че един или два пъти зърна многокрака камера да бяга от светлината. Нищо друго не помръдваше.
— Къде са всички? — прошепна Том.
— Ето един от тях — каза Хестър.
Голямата врата в задната част на кошарата беше наполовина отворена и на прага ѝ лежеше момче на възрастта на Рен. Беше свито, опулено и мъртво. Хестър мина покрай съпруга си и прескочи тялото. В коридора имаше още пет-шест трупа. Някои бяха убити от меч, а други от металните стрели на харпун.
— Изглежда, Изгубените момчета са се били помежду си — каза тя. — Много мило от тяхна страна, че са ни спестили време.
Том прекрачи предпазливо мъртвото дете и погледна нагоре. По лицето му закапаха студени капки.
— Това място тече като ръждясала консерва — измърмори той.
— Чичо ще знае как да го поправи — каза Боне. Другите се обърнаха към него, изненадани от увереността в гласа му. Самият той се изненада от себе си. — Чичо е построил Гримзби — напомни им. — Затворил е херметически първите няколко стаи и сам е създал първия охлюв, никой не му е помогнал. — Боне кимна и опипа с пръсти врата си. Старите белези от въжето още бяха на мястото си. Те бяха твърди на допир и му напомняха в крайна сметка колко много се страхуваше и мразеше Чичо. Но преди това, и то много дълго време го беше обичал. Сега, след като се беше върнал тук, за да намери разрушения Обирджийник и изчезналите Изгубени момчета, осъзна, че страхът и омразата си бяха отишли и беше останала само любовта. Спомни си, че се чувстваше в безопасност, докато лежеше свит на леглото си и слушаше гласа на Чичо да се носи по високоговорителите от тавана по време на дългата нощна смяна. Тогава светът беше прост и Боне беше щастлив.
— Чичо Знае Най-Добре — измърмори той.
Някакво движение в сенките надолу по коридора накара Хестър да плъзне ръка към оръжието си. Фрея я сграбчи, преди да успее да стреля, а Том изкрещя:
— Хет, недей! — Ехото от гласа му забумтя нагоре по стълбищата и надолу по страничните коридори. Лицето, което фенерът му освети за миг, изчезна, а собственикът му се стрелна назад в сенките.
— Всичко е наред — каза Фрея и мина покрай Хестър с протегнати напред ръце. — Няма да те нараним.
Изведнъж мракът се изпълни с тихи шумолящи стъпки. На светлината от фенера просветнаха очи. Децата на Гримзби заизлизаха от скривалищата си. Мръсните им лица бяха пребледнели. Бяха новобранци, прекалено малки създания, за да заемат място сред Изгубените момчета. Няколко от тях не бяха на повече от девет-десет години, а останалите бяха още по-малки. Гледаха посетителите си с големи опулени очи. Едно момиче, което беше по-голямо и по-дръзко от другите, се приближи до Фрея и попита:
— Вие ли сте нашите майки и татковци?
Маркграфинята коленичи, за да погледне детето в очите.
— Не — отвърна тя. — Не, съжалявам, но не сме.
— Но нашите майки и татковци идват, нали? — прошепна въпроса си друго дете.
— Получихме съобщение…
— Казаха, че са близо — намеси се едно малко момче, което дръпна Боне за ръкава и го погледна сериозно. — Казаха, че трябва да отидем при тях и много от големите момчета искаха да го направят, макар че Чичо забрани…
— И когато другите момчета се опитаха да ги спрат, те се сбиха с тях и ги убиха!
— И след това си тръгнаха. Взеха всички охлюви.
— Искахме да отпътуваме с тях, но те отговориха, че няма място и сме просто новобранци…
— Последваха експлозии! — каза едно момиче.
— Не, това беше по-късно, глупачке — възпротиви се друго. — Онова бяха дълбоководните торпеда.
— Бам! — изкрещя най-малкото момче и размаха ръце, за да демонстрира. — Бам!
— И всички светлини изгаснаха, и влезе вода…
Всички деца говореха едновременно. Бяха се събрали около светлината от фенера на Том. Хестър протегна ръка към едно от тях, но то се отдръпна назад и се сгуши във Фрея.