— Рен тук ли е? — попита Хестър. — Търсим дъщеря си, Рен.
— Отвлякоха я — обясни Том. — На борда на „Автолик“.
Малките личица се обърнаха към него. Бяха празни като листове. Най-голямото момиче отговори:
— „Автолик“ не се завърна. Никой от охлювите, които отплаваха през последните три седмици, не се завърна.
— Тогава къде е Рен? — изкрещя Том. Той беше ужасѐн от мисълта, че може да открие дъщеря си мъртва, но вероятността да не я намери въобще беше също толкова лоша. Оглеждаше изумените личица едно по едно. — Какво, в името на Куърк, се случва?
Децата се отдръпнаха от него изплашени.
— Къде е Чичо? — попита Боне. Фрея му се усмихна, за да видят мъниците, че е приятел и трябва да отговорят на въпроса му.
— Може би също си е тръгнал — предположи Хестър.
Боне поклати глава.
— Не ставай глупава. Чичо не би напуснал Гримзби.
— Мисля, че е горе — каза едно от момчетата.
— Той е много стар — добави друго, чийто глас беше изпълнен със съмнение.
— Вече не напуска покоите си — съгласи се трето.
Боне кимна.
— Добре. Ще говорим с него. Той ще може да ни каже какво се е случило и къде можем да намерим Рен. — Усети погледите на останалите върху себе си. Обърна се към тях и им се усмихна. — Всичко ще е наред. Ще видите. Чичо Знае Най-Добре.
16.
Той има бисери вместо очи11
Приличаха на някакво странно шествие, което се изкачваше по затрупаните стълбища на Гримзби, където солена вода капеше от дебелите колкото косъм пукнатини във високия таван и течеше на вадички от стъпало на стъпало. На площадките имаше още тела, около които се образуваха малки езера от мръсна вода. От тръбите и парапетите над главите им висяха многокраки камери. От време на време някоя от тях се извръщаше, за да погледне новодошлите с циклопското си око.
Хестър вървеше най-отпред. Зад нея Том, Боне и Фрея бяха заобиколени от деца, малки ръчички стискаха техните и се протягаха, за да докоснат дрехите им, сякаш да се уверят, че тези посетители от горния свят са истински. Бяха особено омаяни от Фрея. С изумени и шепнещи гласове ѝ разкриваха всевъзможни тайни.
— Херинга си бърка в носа.
— Не го правя!
— Името ми е Есбьорн, но големите момчета в Обирджийника казаха, че трябва да се казвам Риба тон, но аз си мисля, че Риба тон е глупаво име, така че мога ли сега, след като всички големи момчета са мъртви или избягали, да си върна отново старото име?
— Навира си пръста чак дотук. И си яде сополите.
— Не е вярно!
— Деца, кой взриви Обирджийника? — попита Фрея. — Преди колко време се случи това?
Децата не можаха да отговорят на въпросите ѝ — някои казаха няколко дни, други споменаха седмица. Бърборенето им понамаля, когато стигнаха горните етажи. Влязоха в една огромна зала, която беше нова за Том и Боне от последния път, когато са били в Гримзби. Беше направена чрез събарянето на десетина от старите стаи и претъпкана с мебели — плячка от обрани кметства и статични градове. По стените висяха големи огледала, а колосалното легло беше покрито с парчета коприна и кадифе. По пода бяха разхвърлени дрехи и възглавници, а от тръбопроводите висяха играчки, направени от морски камъчета и антични съдове.
— Това са покоите на Гаргара — обясниха децата. — Гаргара управляваше всичко оттук.
— Пречка направи играчките — каза едно малко момиченце. — Тя е красива и умна и е любимката на Гаргара.
— Ще ми се Гаргара да се върне — добави едно момченце. — Гаргара щеше да знае какво да направим.
— Гаргара е мъртъв — отсече Хестър.
След тези думи единствените звуци, които останаха, бяха стъпките им по мокрите килими и слабият глас, който идваше някъде отпред — той звучеше тенекиен и съскащ, сякаш минаваше през високоговорители.
— Просто искаме да видим отново нашите мили, изгубени деца…
Изкачиха последното стълбище до залата с екраните, където основателят на Гримзби наблюдаваше подводното си кралство. Последния път, когато Том беше тук, това място се охраняваше. Сега охранителите ги нямаше и вратата дори не беше заключена. Хестър я ритна и влезе вътре с вдигнато оръжие.
Другите я последваха. Залата беше голяма, с висок таван, осветена в синьо от призрачното сияние, което хвърляха екраните по стените. Те бяха във всякакви форми и размери, от гигантски обществени наблюдателни екрани до малки екранчета, изтръгнати от медицинско оборудване от Стара технология, свързани заедно чрез джунгла от кабели и тиксо. Горе, в тъмния купол на покрива, висеше портативна станция за наблюдение — малък товарен балон, закачен на глобус от екрани и високоговорители. Всеки екран излъчваше една и съща картина — тълпа от хора върху наблюдателната платформа на град-сал.
11
Цитат от поемата „Пуста земя“ (1922) на Т. С. Елиът; превод Цветан Стоянов (1993). — Б.пр.