Боне се почувства отново като новобранец, на когото се карат, че е забравил обирджийските си инструменти.
— Съжалявам, Чичо — каза той.
Фрея отиде при него и го хвана за ръката.
— Боне наистина се издигна — започна тя. — Нямаше да успеем да построим Анкъридж-във-Вайнленд без помощта му. Иска ми се да ти разкажа всичко, но смятам, че първо трябва да напуснем това място.
— Да го напуснем? — Старецът се опули насреща ѝ, сякаш никога не беше чувал тези думи през живота си. — Не мога да си тръгна! Какво те кара да мислиш, че искам да си тръгна?
— Сър, с Гримзби е свършено. Не можете да държите децата тук…
Чичо се засмя.
— Тези момчета няма да ходят никъде — каза той. — Те са бъдещето на града ни.
Децата се притиснаха още повече във Фрея. Тя пусна ръката на Боне и ги погали по главите. Всички чуваха тихото стържене от подложения на голям натиск метал от долните етажи и плясъка на водата, която проникваше вътре.
— Но, господин Каел — възпротиви се Фрея. Тя си спомни нещо, което Боне ѝ беше казал някога. Преди Чичо да стане Чичо, се казвал Стилтън Каел — богат млад мъж от Аркангел. Фрея се надяваше чрез използването на истинското му име да го омилостиви, но само си спечели съскане и лош поглед. Въпреки това не се отказа. — Господин Каел, това място тече. Наполовина е наводнено и въздухът е застоял. Не знам много неща за тайните подводни леговища, но бих казала, че бъдещето на Гримзби няма да е особено розово.
Хестър махна предпазителя на своя Шаденфройде и го насочи в Чичо.
— Ако не искаш да идваш — каза тя, — не се налага да го правиш.
Старецът я погледна, но бързо вдигна глава към глобуса от екрани, където се виждаше по-ясно изображение на лицето ѝ, отколкото бедните му стари очи можеха да му осигурят.
— Ти не разбираш — каза той. — Аз няма да си тръгна, както и вие. Ще възстановим всичко. Ще направим мястото водоустойчиво отново. По-силно от всякога. Ще построим още охлюви, по-добри от старите. Никой от нас няма да си тръгне. Кажи им, Боне.
Някогашното Изгубено момче потръпна и се зачуди какво да прави. Не искаше да предава приятелите си, но не искаше също така да разочарова Чичо. Гласът на стареца го караше да потръпва от обич и състрадание.
Погледна Фрея.
— Съжалявам — измърмори той. С едно бързо и неочаквано движение отне пистолета от ръката на Хестър и го насочи в нея, а после и в Том.
— Боне! — изуми се мъжът.
Чичо се разкикоти отново.
— Добра работа, момче! Знаех си, че накрая ще постъпиш правилно! Радвам се, че едно време не те обесих. Жалко, че останалите офейкаха, преди да имат възможността да се запознаят с теб, Боне. Щеше да се превърнеш в един от уроците. Завръщането на Блудния син. Нямаше те през всичките тези години, а все още си лоялен на Чичо. — Старецът извади някакъв ключ от един от джобовете си и го размаха пред него. — А сега се отърви от тези. Заключи ги в покоите на Гаргара и ела да си поговорим на спокойствие.
Боне продължаваше да държи пистолета насочен в Том, защото знаеше, че Хестър е единствената достатъчно безразсъдна да се опита да го надвие, а на нея ѝ пукаше много повече за Том, отколкото за самата нея. Той извади ножа от ботуша ѝ, след което взе ключа от Чичо и подкара всички назад към отворената врата.
— Но, Боне… — започна Фрея.
— Забрави — прекъсна я Хестър. — Знаех си, че не бива да му се доверяваме. Сигурна съм, че това е единствената причина да пожелае да ни доведе тук, за да се види отново с безценния си Чичо.
— Няма да ви нараним — обеща Боне. — Ще оправим нещата. Всичко ще е наред. — Нямаше представа какво смята да прави, но се радваше, че отново е Изгубено момче. — Чичо знае най-добре — каза той и забута затворниците надолу по стълбите към покоите на Гаргара, след което заключи вратите след тях. — Всичко ще е наред. Чичо винаги знае най-добре.
17.
Параклисът
В Тиенджинг се свечеряваше. Планините над града бяха огромни и неясни, а върховете им бяха покрити с мек сняг. Над тях се появяваха още студени звезди и неща, които не бяха звезди, а мъртви сателити и орбитални платформи на древните, които танцуваха своя стар и бавен танц в небесата.
Преследвачът Шрайк патрулираше по тихите коридори на Нефритената пагода. Очите му, които виждаха дори в тъмнината, претърсваха сенките, а ушите му долавяха разговори в някаква далечна стая, силен смях от караулното и дървениците в стените. Мина през украсени с древни гравюри на чудовища и планински демони галерии, но никое от тези създания не беше по-страшно от него. Наслаждаваше се на новопридобитите грация и власт на подобреното си тяло. Благодарение на многото си сетива провери за някакви химически следи от скрити експлозиви или излъчваната топлина от тялото на спотайващ се наемен убиец. Надяваше се скоро някой глупав живороден да нападне господарката му. С нетърпение очакваше да убива отново.