Но не госпожица Фрея го чакаше там, а някой друг. До водата стоеше мъж и наблюдаваше вървящата по чакъла фигура на Боне. Дори от това разстояние и на слабата светлина от аврора Рен знаеше, че за първи път вижда този човек.
В началото не можа да повярва. Във Вайнленд нямаше непознати. Единствените хора, които живееха тук, бяха онези, дошли на борда на Анкъридж, или родените впоследствие. Рен познаваше всички наоколо, но мъжът на брега ѝ беше непознат. Онзи заговори и момичето осъзна, че никога не беше чувала гласа му.
— Боне, стари мой спътнико! Радвам се да те видя отново.
— Гаргара — отвърна Боне, звучеше някак си неспокоен и не пое ръката, която странникът му подаде.
Казаха си още нещо, но Рен беше прекалено заета в предположенията си за новодошлия, че да чуе. Кой беше той? Как беше дошъл тук? Какво искаше?
В главата ѝ изникна отговор, но изобщо не ѝ хареса. Изгубените момчета! Така се наричаше бандата, към която някога принадлежал Боне и която беше обрала Анкъридж с техните странни паякообразни машинки още по времето на ледените странствания на града. Боне ги изоставил, за да се присъедини към госпожица Фрея и господин Скейбиъс. Наистина ли го беше сторил? Дали тайно не е поддържал контакти с Изгубените момчета през всичките тези години, в очакване нещата да се наредят и градът да започне да просперира, преди да ги извика да го оберат отново?
За нейна изненада странникът на брега не беше момче. Беше зрял мъж с дълга тъмна коса. Носеше високи ботуши като пиратите от нейните книги и палто, което стигаше до коленете му. Връхната му дреха беше разтворена и беше промушил палци през колана си. Рен видя от едната страна да виси кобур с пистолет.
Знаеше, че ситуацията не е по силите ѝ. Прииска ѝ се да побегне към къщи и да разкаже на мама и тате за опасността, но двамата мъже се приближиха до нея и ако направеше и една крачка, щяха да я забележат. Сви се още повече в ниския храст прещип зад брега, като нагаждаше всяко от движенията ѝ да съвпадне с разбиването на малките вълни в чакъла.
Мъжът на име Гаргара говореше нещо, което звучеше като шега, но Боне рязко го прекъсна.
— За какво си дошъл, Гаргара? Мислех си, че никога повече няма да имам нищо общо с Изгубените момчета. Изненадах се, когато открих бележката ти под вратата ми. От колко време кръжите около Анкъридж?
— От вчера — отвърна Гаргара. — Отбихме се, ей така приятелски, да ти кажем „Здрасти“ и да видим как я караш.
— Тогава защо така скришом? Защо не дойде да говориш с мен през деня? Защо изпрати бележка и ме повика тук посред нощ?
— Ако трябва да бъда честен, Боне, намерението ми беше точно такова. Планирах да акостирам с охлюва си на пристана, съвсем открито и пред всички, но първо изпратих няколко многокраки камери, разбира се, ей така, да се уверя. И по-добре, че направих така, нали? Какво се случи, Боне? Смятах, че ще станеш голяма работа на това място! Погледни се — целият си в мазни дрехи, с рошава коса и не си се бръснал от поне седмица. Да не би този скиталчески вид да е на мода в Анкъридж този сезон? Мислех, че ще се ожениш за маркграфинята им, онази Фрея, как ѝ беше фамилията?
— Расмусен — отвърна нещастно Боне и извърна глава настрани. — И аз така смятах. Но не се получи, Гаргара. Сложно е. Нещата не са такива, каквито си мислехме, че ще бъдат през многокраките камери. Така и не се вписах тук.
— Смятах, че Сухите ще те приемат с отворени обятия — отвърна изненадано Гаргара. — Особено след като им донесе онази карта и всичко останало.
Боне сви рамене.
— Всички бяха много мили. Просто не се вписах. Не знам как да разговарям с тях, а за Сухите говоренето е много важно. Всичко беше наред, докато господин Скейбиъс беше жив. Работехме заедно и нямаше нужда да говорим, използвахме работата вместо думи. Но него вече го няма… Как си ти, между другото? Какво става с Чичо? Как е той?
— Сякаш те е грижа!
— Грижа ме е. Често си мисля за него. Той…?
— Старецът още е жив, Боне — отвърна Гаргара.
— Последния път, когато говорих с теб, плановете ти бяха да се отървеш от него и да поемеш…
— И наистина поех командването — отговори Гаргара с усмивка, която на Рен ѝ се стори като бяло петно в мрака. — Чичо не е толкова хитър, колкото преди. Така и не можа да преживее провала в Курника на мошениците1. Изгуби много от най-добрите си момчета, и то по негова вина. Вече разчита на мен почти за всичко. Момчетата също ме търсят.
1
Във втората книга от поредицата „Хищническо злато“ (изд. на Егмонт от 2018 г.) е Грабителско гнездо. — Бел. Dave