Върху нея валяха снежинки, преминали през ситото на увисналите греди. Енона махна качулката и снегът веднага покри зелената ѝ коса. Прокара ръце по стените и зачете с пръсти текстовете, издълбани в стария камък. Голяма част от тях вече бяха нечетливи, но имаше един, който много ѝ харесваше. Представляваше стар фрагмент от времето преди Шейсетминутната война, не знаеше какво означава, но имаше нещо успокояващо в него.
Енона коленичи пред голия каменен олтар и склони глава. Тя не вярваше в него, в този древен бог, но трябваше да говори с някого.
— Помогни ми — прошепна жената. — Ако наистина съществуваш, дай ми сила. Дай ми кураж. Толкова съм близо до нея. Мога да използвам оръжието, но трябва да съм смела. Това няма да е убийство, нали? Не би било, след като вече е мъртва. Просто ще унищожа една машина, една опасна разрушителна машина…
Енона говореше тихо, като едва си мърдаше устните. Човешко ухо не можеше да я чуе. Но въпреки това молитвата ѝ все пак беше чута. Приклекнал като водоливник на съборената камбанария на параклиса преследвачът Шрайк чуваше всяка нейна дума.
— Имам ли право да го направя? Всичко ми се струваше толкова ясно преди, но сега видях колко е умна, колко е силна… Може би все пак ще е убийство. Или просто си търся извинения? Може би търся причина да не го направя, за да остана жива? Изпрати ми знак, Господи, ако си някъде там горе, покажи ми какво трябва да направя…
Енона зачака, както и Шрайк, но знак така и нямаше. Шумните популярни богове на съседните храмове явно раздаваха утеха и съвети като сърдити лели, но богът на това място не беше толкова деен — може би е заспал или умрял. Или пък е зает с някой по-добър свят, намиращ се в далечния край на вселената. Енона Зироу поклати глава заради собствената си глупост и се изправи, за да си върви.
Шрайк слезе бързо по стената на параклиса и застана в нишата до входа, където някога се е намирала статуя на разпънатия християнски бог. Подозренията му се оказаха верни. Доктор Зироу беше предателка и макар да я харесваше по неговия си преследвачески начин, трябваше да я елиминира, преди да успее да нарани господарката му. Електрическите му вериги забучаха и завибрираха при мисълта за убийство. Зироу му беше отнела ноктите остриета, но Шрайк все още беше силен и безмилостен. Можеше да я убие с един силен удар с юмрук.
Чу стъпките ѝ на прага на вратата. Младата жена излезе от параклиса и отново си сложи качулката, за да се предпази от студения вятър. Тя не видя Шрайк. Мина точно покрай него и тръгна бързо по Улицата на десетте хиляди божества, за да се върне обратно в квартирата си в пагодата преди вечерния час.
Шрайк свали юмрук. Беше изумен и се чувстваше малко глупаво. Какво се случваше с него? Той беше преследвач, машина за убиване, а когато меката като черупка на яйце глава на докторката беше до него, той не нанесе удар.
Трябва да съобщя на тайната полиция на Зелена буря, помисли си той, скочи от нишата и последва Енона през тълпите от хора по улиците. Щеше да остави живородените да се оправят сами в своите облицовани с бели плочки стаи за мъчения под Нефритената пагода. След няколко крачки обаче забави ход. Просто не можеше да предаде Енона Зироу.
Тя ми причини това, помисли си Шрайк и си спомни всички онези самотни нощни смени във Фабриката за преследвачи. По някакъв начин младата жена хирург-механик беше издигнала бариера в съзнанието му, която му пречеше да ѝ навреди или да каже на някого какво планира. През цялото време той е бил част от плановете ѝ. Тя беше дала на Фанг Преследвачката телохранител, който не е способен да я пази.
Трябваше да мрази доктор Зироу, че го използва по този начин, но не можеше да стори дори това.
Шрайк мина през фестивалната процесия пред храма на джомо и се закатери към дома си през мрака и снега. Той не беше куклата на конци на Енона Зироу. Не можеше да я нарани, но щеше да ѝ попречи да убие господарката му. Щеше да разбере какъв е планът ѝ и да го осуети.
12
Цитатът е от произведението на Т. С. Елиът „Литъл Гилдинг“ (1942) в превод на Владимир Левчев (1993). — Б.пр.