Том и Боне се заеха да тестват двигателите на старата подводница, Хестър пълнеше резервоарите ѝ с гориво, а Фрея накара някои от по-големите деца да ѝ покажат хранителните складове на Гримзби, за да се запасят с провизии за пътуването до Вайнленд.
Всички трябваше да действат много бързо. По коридорите на сградата продължаваха да се носят металически стенания и тътен, а корпусът, който беше повреден от дълбоководните торпеда на Брайтън, бавно се огъваше и поддаваше под натиска на океана. Преградните врати бяха затворени, за да изолират наводнените участъци. Никой не беше забравил, че Чичо все още е горе в покоите си с неговите налудничави сънища. Той спеше спокойно за момента или поне така мислеше Том, защото, когато отвори люковете на „Нагалфар“ и погледна нагоре към сенчестия покрив, не видя никакви движещи се камери.
Той се облегна на отворения люк и се наслади на студа, тъй като в машинното на подводницата беше започнало да става горещо и задушно. Том направо изгаряше от жега, притесняваше се твърде много за Рен и старата му рана отново го заболя, доста силно при това, пробождайки го с остри късчета болка, сякаш сърцето му беше пълно със счупени стъкла. Отново се зачуди дали не умира. Не мислеше, че се страхува от смъртта, но се страхуваше да умре, преди да е намерил Рен.
Реши да се тревожи за Боне, вместо за себе си. Излезе от подводницата и видя, че Хестър върви към него.
— Какво ще правим с Боне? — попита нежно съпругата си, като я дръпна на една страна. — Продължава да смята, че трябва да остане тук. Да не би да е забравил, че Чичо се опита да го убие?
Хестър поклати глава.
— Не е забравил. Не мисля, че иска да остава, не точно. Просто обича Чичо.
— Но той едва не го уби!
— Няма значение — отвърна Хестър. — Чичо е най-близкото нещо до баща или майка, което Боне има. Всички обичат родителите си. Може да не го осъзнават през цялото време, може да ги мразят понякога, но винаги с омразата има примесена и любов, което прави нещата наистина… сложни.
Хестър млъкна, защото не можеше да обясни какво иска да каже, предвид сложните си чувства към своя мъртъв баща и отвлеченото си дете. Искаше ѝ се Рен да я обича също толкова много, колкото Боне обича Чичо.
— Фрея ми каза, че Боне всяка вечер сънува това място — каза Том. — Сънува гласа на Чичо, който му шепти, както едно време, когато е бил дете. Защо Чичо постоянно им говори по тези високоговорители, дори когато са заспали?
— Може би по този начин промива мозъците им — отвърна Хестър.
— И аз мисля така — съгласи се Том. — Сложил е един вид спирачка в мозъците им, която винаги ще ги кара да се връщат в Гримзби, независимо колко далеч се опитват да избягат или колко много им се иска да се измъкнат.
— Ще се справим с Боне — каза Хестър. — Можем да го ударим по главата и след това да го качим на борда. Докато се съвземе, вече ще сме в океана.
— Може би — каза Том. — Може би след като това място вече го няма и Чичо е мъртъв, той ще успее да ги забрави.
От командния пост на „Нагалфар“ долетя пронизителен детски писък.
— Камерите! — изкрещя едно момче на име Змиорка, което Фрея беше накарала да стои на пост, защото е прекалено малко, за да прави нещо друго. — Камерите се движат!
Том и Хестър вдигнаха погледи. Многокраките камери пъплеха по ръждясалите стрели на крановете и се катереха едни върху други, докато фокусираха окулярите си в басейна, където се намираше „Нагалфар“.
— Старецът се е събудил — каза Боне, излезе през предния люк на подводницата и слезе на пристанището. Фрея вървеше по петите му.
— Какво от това? — попита Хестър. — Не може да ни спре да си тръгнем.
— Кой каза тръгване? — разнесе се дрезгавият глас на Чичо. — Никой няма да си тръгва.
Старецът закуцука към тях, като вървеше между празните басейни във формата на луна. Пистолетът на Хестър изглеждаше огромен в неговата тънка като пергамент, трепереща ръка. Глобусът с екраните, на които просветваха различни изображения, висеше над главата му като някакъв мухлясал мехур. Чичо вдигна оръжието и стреля. Куршумът издрънча в командния пост на подводницата. Звукът проехтя между крановете в кошарата и като че ли в отговор премазаният от водното налягане корпус изпусна дълъг стон някъде на горните нива, сякаш някакво огромно създание умира бавно и болезнено от стомашно разстройство.