След това всичко потръгна много по-бързо. Гримзби постоянно скърцаше и стенеше и от време на време някое зловещо разклащане раздвижваше водата в басейните, сякаш това старо място усещаше, че създателят му е мъртъв и умираше заедно с него.
Последното гориво беше натоварено. На борда на „Ларва“ и „Нагалфар“ бяха качени заредени акумулатори и бурета с вода. Хестър претърси купищата със съкровища на Гримзби и събра няколко шепи златни монети, сметна, че парите могат да им бъдат полезни в Брайтън. Докато никой не гледаше, тя порови в останките от екраните, за да намери оръжието си, което ръката на Чичо продължаваше да стиска. Беше сигурна, че ще има нужда от него.
Том прегърна Фрея на кея.
— Късмет — каза ѝ той.
— Късмет и на вас — отвърна маркграфинята, която държеше лицето му и му се усмихваше. Тя се поколеба и се изчерви. Искаше ѝ се при възможност да предупреди Том за съпругата му. Продължаваше да смята, че той не разбира колко безжалостна може да бъде Хестър. Знаеше, че съпругата му го обича, но едва ли ѝ пука за някого другиго. Фрея се страхуваше, че някой ден тази жестокост ще донесе неприятности на двамата.
— Том — каза тя, — ще внимаваш с Хестър, нали?
— Ще се пазим взаимно, както винаги — отвърна мъжът, без да разбира точно думите ѝ.
Фрея се отказа и го целуна.
— Ще намерите Рен — каза тя. — Знам го.
Том кимна.
— Аз също го знам. И ще намеря Тенекиената книга, ако мога. Ако онова, което Чичо каза на Боне, е истина, ако Зелена буря са във война с градовете… Видях какви са в Курника на мошениците, Фрея. Ако тази книга е ключът към нещо опасно, не трябва да им позволяваме да се докопат…
— Не сме сигурни дали е ключ към каквото и да било — напомни му Фрея. — Но ще е най-добре да си я върнем обратно, за всеки случай. Рен обаче е най-важна. Намерете я, Том. И се върнете живи и здрави във Вайнленд.
Том и Хестър се качиха на борда на „Ларва“. Фрея гледаше след тях и не спря да им маха, докато охлювът се потапяше, остана на ръба на басейна заедно с Боне, докато не изпрати и последните вълнички във водата. Децата я чакаха на борда на „Нагалфар“. Пискливите им и неспокойни гласове се носеха от всички отворени люкове.
— Тръгваме ли?
— Анкъридж далеч ли е?
— Наистина ли ще разполагаме със собствени стаи и всичко останало?
— Чичо мъртъв ли е?
— Лошо ми е!
Фрея хвана Боне за ръката.
— Е? — попита го тя.
— Хайде — отвърна той. — Да се прибираме у дома.
Те отпътуваха и Гримзби най-накрая остана сам. След няколко дни дори слабата светлина от прозорците му изчезна и въздушните помпи спряха да работят. През все по-уголемяващите се пукнатини и цепнатини, които нямаше кой да поправи, търпеливият океан навлезе вътре и рибите направиха залите на Изгубените момчета свой дом.
На Том щеше да му липсва компанията на Фрея и дори на Боне, но за Хестър беше истинско облекчение, че отново е сама с него. Така и не успя да приеме никой друг освен съпруга си, и Рен, когато беше малка. Тя го наблюдаваше, изпълнена с любов, как се справя със странното управление на „Ларва“, намръщен, в опит да се концентрира и да си спомни всичко, на което Боне го беше научил. Същата вечер, докато охлювът се движеше плавно в посока юг-югозапад към плаващия град Брайтън и водата пееше своята песен на корпуса, Хестър се намъкна в леглото му, обви го с дългите си крайници и го целуна. Спомни си, че когато бяха млади и летяха на „Джени Ханивър“, се целуваха с часове. Но Том беше прекалено разтревожен за Рен, за да отвърне на целувката ѝ, или поне не както трябва. Тя дълго лежа будна и си мислеше горчиво: Обича я повече, отколкото някога ме е обичал.
19.
Сватбен венец
Първата слана стигна до Вайнленд много преди „Нагалфар“. Старата подводница, натоварена с прекалено много хора, за да се справят старите ѝ, грохнали двигатели, пътува няколко седмици до Мъртвия континент и си проправяше път през виещите се реки, в които „Ларва“ плуваше от дни. Боне успя да отведе „Нагалфар“ в Анкъридж и тя изплува над тънката ледена покривка на пристанището. Фрея излезе от нея и помаха, като едва не беше застреляна, този път от господин Смю, който смяташе, че нахлуват Изгубени момчета.
В известен смисъл беше прав. Анкъридж никога вече нямаше да е същият, след като тези весели деца без обноски, които често създаваха неприятности, идваха да живеят в него. Фрея отвори изоставените горни етажи на Зимния дворец и старата сграда се изпълни с живот и шум, когато децата се настаниха в новия си дом. Някои от тях не можеха да се отърсят от идеята, че не бива да се краде. Други имаха кошмари и викаха имената на Чичо и Гаргара в съня си. Фрея обаче беше убедена, че с търпение и любов можеше да им помогне да забравят прекараното под океана време и да се превърнат в едни щастливи и здрави вайнлендърци.