В крайна сметка Боне успя. Фрея не знаеше какво точно се е случило по време на пътя към дома, но някогашното Изгубено момче повече не се върна в квартирата си в машинното отделение. В началото на октомври, след като жътвата приключи, животните бяха прибрани от високите пасища и градът се подготвяше за зимата, двамата с маркграфинята се ожениха.
Фрея се събуди рано сутринта в деня след сватбата си — часът беше пет и ѝ припомни за времето, когато беше млада и също се будеше толкова рано. Стана от леглото, като внимаваше да не събуди Боне, и отиде до прозореца в стаята си. Подът под краката ѝ беше студен, а в косата ѝ още се виждаха следи от сватбения венец.
Тя дръпна завесата и видя, че повърхността на езерото е покрито в дебел лед и през нощта е валял сняг. Радваше се, че градът ѝ отново е попаднал във владението на Ледените богове за следващите шест месеца. Боговете на лятото, езерото и лова бяха добри с хората ѝ, а богът на моретата и богинята на любовта бяха много мили с нея, но Ледените богове бяха онези, с които беше израснала и на тях им имаше повече доверие, отколкото на останалите. Фрея дъхна на прозореца, нарисува снежинка върху стъклото и прошепна:
— Пази Том. И Хестър, макар че тя не го заслужава. Заведи ги при Рен, където и да е тя. Нека всички се приберат у дома живи, здрави, щастливи и заедно.
Не беше ясно дали Ледените богове са чули молитвата ѝ, тъй като не ѝ изпратиха никакъв знак. Единственият отговор беше вятърът в кулите на Зимния дворец и гласът на съпруга ѝ, нежен и сънен, който я викаше обратно в леглото.
Втора част
20.
Живот сред вълните на океана
— Пенироял, скъпи?
— Ммммм?
Беше сутрин в Павилиона и кметът и кметицата седяха в двата края на дългата маса в залата за закуска, предпазена от горещото слънце, благодарение на муселинови щори. Зад стола на кметицата се намираше нейният африкански роб, който махаше с ветрилото си от щраусови пера, заливаше я с хладен въздух и повдигаше страниците на вестника, който съпругът ѝ се опитваше да чете.
— Пенироял, на теб говоря.
Професорът въздъхна и остави вестника.
— Да, Бу-Бу, съкровище мое?
Общоизвестна истина е, че когато един изследовател измамник забогатее, трябва да си вземе съпруга и Пенироял намери такава в лицето на Бу-Бу Хекмондуайк. Преди петнадесет години, когато „Хищническо злато“ оглавяваше класациите с бестселъри на борда на всеки град в Ловния район, тя му се стори добър вариант. Семейството ѝ беше от старата аристокрация на Брайтън, но бяха бедни. Пенироял, от своя страна, беше обикновен авантюрист, затова пък богат. Бракът позволи на семейство Хекмондуайк да се замогне отново и осигури социалното влияние, от което професорът имаше нужда, за да бъде избран за кмет. Бу-Бу беше чудесна съпруга за един амбициозен човек. Тя беше много добра в неангажиращите разговори и аранжирането на цветя, организираше вечерни партита с прецизността на военен и беше експерт по всякакви празненства, галавечери и откриване на малки болници.
Въпреки всичко това Пенироял съжаляваше, че се е оженил. Бу-Бу беше толкова голяма, силна и пищна жена, че дори присъствието ѝ в една стая с него го изморяваше. Беше запалена певица аматьор и си падаше по оперите на Синята метална култура, които пееше по цели дни, без да уцели нито един верен тон, и обикновено приключваха със смъртта на всички герои. Когато Пенироял я ядосаше с въпроси относно цената на най-новата ѝ рокля или флиртуваше открито със съпругата на някой от съветниците по време на вечеря, Бу-Бу започваше да репетира гамите, докато прозорците не се разтресяха, или изваждаше грамофона си и пускаше на гостите всичките шестстотин версии на „Харпунова ария“ от „Диана, принцесата на китовете“.
— Искам да ме слушаш, когато ти говоря, Пенироял — каза тя и остави кроасана със заплашително движение.
— Разбира се, скъпа. Просто четях в „Палимпсест“ последните новини от войната. Чудесни са. Карат ме да се гордея, че съм мобилист.
— Пенироял!
— Да, скъпа моя?
— Както знаеш, отговарям за организацията на бала по повод Лунния фестивал — каза Бу-Бу — и нямаше как да не забележа, че си поканил Летящите порове.