Дворецът на Пенироял беше истинска съкровищница с чудеса. Рен обожаваше градините с техните покрити алеи и беседки, красивия лабиринт от храсти, гората от синьо-зелени кипариси и олтарите на древни богове. Понякога, когато Брайтън потеглеше на юг към по-топли води и по-златисто есенно слънце, тя заставаше до парапета в края на градините, поглеждаше към белия град под нея, към блестящия океан, кръжащите чайки, дирижаблите и развяващите се на вятъра знамена, и се чудеше дали си е струвало да бъде отвлечена и поробена само за да види тази красота.
Минаха седмици и майка ѝ и баща ѝ започваха да ѝ липсват все повече. Знаеше, че трябва да се махне от Облак 9. Но как? На дирижаблите не им беше позволено да кацат на въздушната платформа, така че единственият начин да си тръгне беше с лифта, а той се охраняваше строго от червената милиция на Брайтън. Дори да успееше да слезе долу, какво от това? Беше жигосана с печата на „Шкин Корпорейшън“ и ако се опиташе да се качи на някой външен дирижабъл, щяха да я заловят като роб беглец и веднага да я върнат на Шкин.
През цялото време Брайтън се отдалечаваше все повече от дома ѝ. Той се движеше на юг по дългата брегова ивица на Ловния район, докато прашни двуетажни самоходни градове го следваха по брега. Всички говореха за Лунния фестивал. Бу-Бу постоянно добавяше и махаше имена от списъка с гостите за бала на кмета, а готвачите в кухните на Павилиона работеха извънредно, за да приготвят торти във формата на луна и сладки във формата на полумесец. Изгряването на първата пълна луна на есента се смяташе за свещено събитие в едни от най-известните религии. На борда на Брайтън щяха да се проведат партита и процесии. По целия свят щяха да се запалят празнични огньове, както в самоходните, така и в статичните градове. Щеше да има дори една самотна клада на Мъртвия континент, тъй като Лунният фестивал в Анкъридж-във-Вайнленд беше най-голямото социално събитие в годината.
Рен си представи как приятелите ѝ събират плавеи и счупени мебели в ливадата зад града и може би се питат къде е тя и дали е в безопасност. Как ѝ се искаше да е при тях! Не можеше да повярва, че някога смяташе живота им за скучен и не разбираше защо толкова много спореше с мама. Всяка вечер, която прекарваше в леглото си в спалното помещение на робите, Рен се свиваше и шепнеше песните, които тя ѝ пееше като дете. Преструваше се, че скърцането на въжетата, свързващи Облак 9 с газовите му камери, е шепотът на вълните, които се блъскат в бреговете на Вайнленд.
Рен почти беше забравила Набиско Шкин и ако трябваше да бъдем честни, Набиско Шкин също почти беше забравил за нея. Понякога, в забързаното си ежедневие от срещи, поглеждаше нагоре към Облак 9 и си позволяваше да изпита за миг удоволствие от отмъщението, което готвеше на онова, коварно изиграло го момиче. Но плановете му за заробваща експедиция до Вайнленд бяха на много ранен етап, а сега имаше по-важни неща за вършене.
Днес например получи много интересна бележка от мъж на име Пловъри.
Шкин слезе до средното ниво на Пиперницата, излезе през една странична врата и закрачи бързо из лабиринта на Лейнс. Тесните улици, осветени само от слабата светлина на аргоновите глобуси и от слънчевите лъчи, които проникваха през отдушници и капандури в платформите отгоре, бяха обиталище на просяци, крадци и нехранимайковци, но Шкин беше достатъчно известен, за да върви по тях без телохранител. Дори най-глупавите от тези брайтънски нисши същества имаха доста добра представа какво ще се случи с всеки, дръзнал да докосне търговеца на роби. Хората се отдръпваха от пътя му и се обръщаха да го гледат, когато минеше покрай тях. Наперени авиатори бяха издърпвани от приятелите си, за да не му се пречкат. Невнимателни наркопласьори и леки момичета отстъпваха крачка назад, сякаш погледът му можеше да ги изгори. Само един нещастен и рошав просяк, който водеше куче на каишка, дръзна да изскимти:
— Ще ми дадете ли няколко делфина, сър? За да си купя храна?
— Изяж кучето — предложи му Шкин и си каза, че трябва да изпрати прочистващ отряд, след като Лунният фестивал свърши. Щеше да направи услуга на града си, като разкара тези отрепки от улиците, а те щяха да му осигурят добра печалба на есенните пазари.
Влезе в една тясна алея зад някаква будка за пържена риба и притисна кърпичка към носа си, за да се предпази от миризмата на урина и пържено. На прозорците на един мръсен магазин в края на алеята блестяха купища боклуци и Стара технология. „Пловъри“, това пишеше на избелялата табела над тях. Звънчето над вратата иззвъня, когато Шкин влезе вътре, и звукът накара антикваря да се появи от една задна стаичка.