В тъмната вътрешност се намираше небесна яхта, която беше толкова красива и лъскава, че дори тя, която не знаеше нищо за летателните апарати, можеше да прецени, че е изключително скъпа.
— Това е „Калугерица“ — съобщи ѝ един приятелски глас зад нея. Синтия беше застанала в началото на стълбището. — Търсих те навсякъде, Рен — добави тя. — Отивам в домашния олтар на господарите. Просто трябва да направя жертвоприношение на богинята на красотата. Много искам да отслабна преди Лунния фестивал. Ела с мен. Можеш да я помолиш да направи нещо за петната ти.
На Рен ѝ бяха по-интересни яхтите, отколкото петната. Тя се обърна отново към прозореца.
— „Калугерица“… На Пенироял ли принадлежи?
— Разбира се. — Синтия се качи до половината на стълбището. — Тя е „Тип IV Серапис Мууншадоу“, много е модерна. Но кметът почти не лети с нея вече. Поддържа я лъсната и винаги заредена с газ, но се използва само когато Бу-Бу ходи да пазарува в някой друг град.
— Пенироял няма ли да я използва в регатата по време на Лунния фестивал? — попита Рен.
— О, не, той има един стар дирижабъл на пристанището долу в Брайтън. Ще лети с него, а онази Орла Туомбли ще му бъде втори пилот. Тя ще води група исторически летателни апарати и ще има въздушна битка с истински ракети, точно както в книгите на професор Пенироял. Едва ли знаеш, но той е преживял най-невероятните приключения по Птичите пътища.
Рен отново погледна яхтата и се замисли за дирижабъла, който Пенироял беше откраднал от родителите ѝ преди толкова много години. Дали е възможно да се промъкне тук по средата на нощта, да отвори вратите на навеса за лодки и да отлети на борда на „Калугерица“? Това щеше да е идеалната и заслужена справедливост, нали?!
Рен се изпълни с частичка надежда, която започна да тупти вътре в нея. Това я ободри дори когато Синтия я хвана за ръка и я поведе към олтара на робите и прислугата зад кухните на Павилиона. Почти не чуваше веселите разговори на приятелките си, които обсъждаха гримове и прически. Във въображението си Рен вече пилотираше „Калугерица“ на запад и наближаваше Мъртвите хълмове, езерата на Вайнленд, които бяха блестящосини под нея, а родителите ѝ бързаха да дойдат да я поздравят, докато кацнеше в Анкъридж.
Единственият проблем беше, че Рен нямаше никаква представа как се пилотира „Тип IV Серапис Мууншадоу“. Или пък каквото и да е друго. Но познаваше човек, който можеше.
Бу-Бу Пенироял не обичаше нейните роби и робини да общуват помежду си. В обожаваните от нея опери младите хора, които се срещаха при трагични обстоятелства, се влюбваха едни в други и след това се хвърляха от разни неща (предимно от скали, но понякога от бойници, покриви или от ръбовете на вулкани). Бу-Бу беше свикнала със своите роби и не ѝ харесваше да си представя как скачат по двойки от ръба на Облак 9, затова реши да предотврати всякакви такива трагични любовни афери, като твърдо и непоколебимо забрани на момичетата и момчетата да говорят едни с други. Разбира се, младите хора си бяха млади хора и от време на време момичетата се влюбваха в други момичета, а момчетата в други момчета, но това никога не се случваше в оперите, така че Бу-Бу не беше забелязала. Останалите също постоянно отказваха да се подчинят на правилото ѝ и се опитваха да се промъкват в спалните на другите, което никак не се нравеше на господарката. Поне Тео Нгони не ѝ даваше поводи за притеснение. Той не говореше с никого.
Рен обаче беше твърдо решена да говори с него и такъв шанс ѝ се предостави няколко дни, след като откри навеса за лодки. Бу-Бу беше отишла в Брайтън, а Пенироял взе Рен и Синтия да му държат халата, докато киснеше в басейна. По някаква щастлива случайност Тео също беше край басейна и носеше на сребърен поднос резервните очила за плуване на кмета. Докато Пенироял дремеше върху надуваемия си дюшек, Рен се приближи до момчето роб и му прошепна:
— Здравей!
Младежът я погледна с крайчетата на очите си, но не каза нищо. Рен се зачуди какво да прави. Досега не се беше приближавала толкова до Тео. Той беше много красив. Въпреки че беше висока, Тео я надминаваше, което я караше да се чувства млада и глупава, докато стоеше до него.
— Аз съм Рен — каза тя.
Младежът отново погледна настрани към градините и синия океан, към далечния мираж на хоризонта, за който Рен разбра, че се нарича Африка. Може би домът му липсваше.
— Оттам ли идваш?
Тео Нгони поклати глава.
— Домът ми е в Загуа. Статичен град в планините, далеч на юг.
— О? — отвърна окуражително Рен и добави: — Красив ли е?