Точно в края на градините кръжеше голям дирижабъл, който изчакваше изтребителите да довършат Поровете. От другата му страна Рен успя да види как горните етажи на Ком Омбо се извисяваха като брониран остров сред море от пушек. Един огромен дирижабъл висеше над града и изпращаше облаци от някакви въртящи и виещи се неща, които приличаха на сребърни шушулки, докато не удареха някоя крепост или картечно гнездо. Тогава избухваха в бели пламъци и навсякъде в нощта политаха парчета. Рен усещаше експлозиите в гърдите си като удари от някакъв огромен барабан.
— Тъмблъри — измърмори Тео.
— Кое, тези сребърни неща ли? — попита момичето. — Не, това са бомби. Можеш да ги разпознаеш по експлозиите, които причиняват. Каза ми, че си летял с тъмблъри.
Момчето кимна.
— Искаш да кажеш, че тези неща имат пилоти? Но те ще се взривят с тях!
Ново кимане.
— Тогава как…?
— Как така не съм мъртъв ли? — Тео поклати глава и не посмя да я погледне. — Причината е, че съм страхливец — отвърна той. — Просто съм страхливец, ето как.
„Заупокойна вихрушка“ пореше воалите от дим и пепел, които се издигаха над брега. Сред събраните там градчета и градове цареше паника, защото смятаха, че Зелена буря е дошла заради тях. Някои побягнаха в търсене на укритие в пустинята, други надуваха спасителни лодки и навлизаха в океана, трети се възползваха от объркването и се опитваха да изядат съседите си. Бенгази и Ком Омбо изстреляха облаци от изтребители, които бяха разкъсани от по-бързите и по-опасни Лисичи демони и от ятата птици преследвачи.
Някъде близо до кърмата на „Заупокойна вихрушка“ експлодира газова клетка и паякообразни преследвачи „Марк IV“ пъплеха по цялото протежение на балона ѝ и се опитваха да потушат пламъците. Направляващите перки бяха повредени. Френетични гласове се носеха от високоговорителните тръби и съобщаваха, че задната част на гондолата е унищожена.
Живородените на мостика бяха пребледнели и напрегнати. Шрайк забеляза на адската светлина от пламъците, която влизаше през прозорците, че лицата им блестят от пот. Енона Зироу плачеше от страх под стоманения си шлем. От радиото се носеха сигнали за помощ и доклади за нанесените щети от другите дирижабли: „Войната процъфтява във военния пик“ беше премазан между два дирижабъла и падаше, обвит в пламъци, а „Есенен дъжд от райските планини“ беше останал без рул и се носеше към фланга на Бенгази. На борда на един обречен корвет някой пищеше неистово, докато сигналът му не беше прекъснат.
Фанг Преследвачката не обръщаше внимание на никой от тях. Тя стоеше спокойно до кормчията и гледаше втренчено Облак 9, който се отдалечаваше бавно от града майка.
— Следвай онази сграда — нареди Преследвачката.
Дирижаблите, които нападнаха Брайтън, бързо смениха курса си, за да се заемат с други цели, но проблемите за курортния сал не бяха приключили. Машинното му отделение беше в пламъци и половината му гребни колела бяха счупени. Котвите бяха откъснати, когато атаката започна и сега градът се носеше без посока. От него се издигаха черен дим и шафранови пламъци, подхранвани от изтичащото гориво. Всеки, който можеше да поеме командването, беше мъртъв или на партито на кмета.
В цялото объркване никой не обърна внимание на задействаните в Пиперницата аларми, не и преди Изгубените момчета да преодолеят и последните охранители и да излязат навън, за да се присъединят към забавата. Робите на Брайтън видяха своя шанс и побързаха да се възползват от него, като изпъплиха от машинното, канализацията и вонящите филтри под басейна. Те се въоръжиха с гаечни ключове, гребла за басейни и чукчета за месо, след което плъзнаха из градските стълбища, за да плячкосват антикварни магазини и да палят художествени галерии. Добродушните актьори и художници на Брайтън, които бяха прекарали безброй вечерни партита в разговори за ужасния живот, който водят робите, и организираха обществени арт проекти, за да покажат, че споделят болката им, побягнаха да се спасяват и напуснаха града на борда на претъпкани дирижабли и моторници.