Случваха се толкова много неща, димът над осакатения Брайтън беше толкова гъст и никой не забеляза, че Облак 9 вече не е закачен за него.
29.
Невзривилото се момче
Рен и Тео изчакаха битката да утихне. Седяха в сянката на голямата статуя с облегнати гърбове на плинта, върху който беше поставена. Няколко чаши с пунш бяха зарязани там по-рано вечерта и момичето изпи една. Колко дълго вече продължаваше този кошмар? Пет минути? Десет? Струваше ѝ се цял живот. Вече започваше да различава по-пискливото хленчене на машинните оръдия на Поровете от по-дрезгавото пелтечене на оръжията на Бурята. Ракетите бяха по-трудни за разграничаване, но веднага разбираше, когато някой тъмблър избухнеше, защото Тео се стряскаше, увесваше рамене и стискаше очи.
— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита го Рен. — За тези тъмблъри?
— Не.
— Може би трябва. Нямаме какво друго да правим.
Тео потръпна от далечния взрив на друг тъмблър, който падна в покрайнините на Ком Омбо. След това, с тих глас, който момичето едва чуваше, ѝ разказа за кратката си кариера като летяща бомба.
— Всичко започна в началото на Битката край Ръждива вода. Вражески предградия пробиха цялата ни предна линия и флотата се връщаше към западните граници на Шан Гуо. Никой от нас не очакваше да предприемем някакви действия. След това пристигна заповедта: Черният остров трябваше да бъде удържан още известно време, защото някакъв хирург-механик от Възкресителния корпус намерил ценен артефакт, който не бивало да попада в ръцете на градовете…
Тео все още ясно си спомняше онова неочаквано и неприятно разтърсване при кацането на товарния дирижабъл и паниката, която цареше навсякъде, докато се качваха в тъмблърите.
— Чакането беше най-лошо — каза той. — Бяхме завързани с коланите си и висяхме в гнездата на кея за тъмблъри с отворени под нас врати. Виждахме стрелящите долу оръжия. След това дойде заповедта: „Тъмблъри, напред!“ и ние отлетяхме.
Тъмблърите се освободиха от скобите и полетяха надолу и надолу, като се движеха между красивите и смъртоносни експлозии на вражеските ракети. Първите създадени тъмблъри бяха автоматични, снабдени с мозък на преследвач, но мозъците на преследвачи не можеха да се движат на зигзаг между опасностите, както един пилот човек, така че защо да хабят преследвачи, след като имаше млади мъже като Тео, готови да се пожертват за слава и в името на един нов свят, който щеше да бъде зелен?
— Целта беше град на име Джагстад Магдебург — продължи да разказва момчето. — Врязах се някъде в средните нива. Смятах, че съм се насочил към един брониран форт, но се оказа обикновен тънък пластмасов покрив на някаква ферма. Приземих се сред огромна купчина от бали сено. Предполагам, че благодарение на тях оцелях, макар да изпаднах в безсъзнание за една-две минути. Сеното не позволи на тъмблъра да се взриви. Трябва да експлодират автоматично, когато се ударят в целта, но има и ръчно задействане в случаи на провал като моя. След като дойдох в съзнание посегнах към него, но не можах… Не можах да се насиля да го използвам…
— Разбира се, че не си могъл — отвърна нежно Рен. — Пропуснал си целта си. Не си можел да взривиш работници. Цивилни. Щеше да извършиш убийство.
— Така е — съгласи се Тео. — Но не това ме спря. Просто не исках да умирам.
— Малко късно си се сетил, не мислиш ли?
Момчето сви рамене.
— Стоях там и плачех. След известно време дойдоха, обезвредиха тъмблъра ми и ме извадиха от него. Смятах, че ще ме убият. Нямаше да ги виня. Но не го сториха. През целия си живот слушам истории за жестокостта на варварите и как измъчват пленниците си. Вероятно някои наистина са такива, но тези се държаха с мен като един от синовете им. Храниха ме и ми обясниха колко много съжаляват, че трябва да ме продадат в робство. Не можеха да си позволят да държат пленници на Зелена буря на борда от страх да не се обединят и да се разбунтуват. Аз нямаше да го направя. Те ме накараха да осъзная колко много греши Бурята. Колко глупава е цялата тази война.
Тео погледна Рен.
— Затова се отказах от Бурята. И сега като ме заловят и разберат кой съм и какво съм направил, ще ме убият.
— Няма да го сторят! — увери го момичето. — Защото няма да им позволим да те заловят! Ще се измъкнем някак си…
Ревът на двигатели заглуши последните ѝ думи. Рен се изправи внимателно и огледа градините. Един огромен и очукан от битката бял дирижабъл си проправяше път през такелажа на Облак 9.