— Велики богове! — изуми се Тео, когато погледна над рамото на момичето. — Това е „Заупокойна вихрушка“! Това е нейният дирижабъл!
Тъпоноси прожектори, монтирани на двигателите, се въртяха насам-натам и с лекота взривяваха Летящите порове, които се приближаха. „Изскочили прашки“ и „Паячето Ици Бици с машината на жълти точки“ бяха унищожени от ракети и навсякъде над тълпите от изплашени хора на ливадите на Павилиона се разхвърчаха останки от балсово дърво и овъглено платно. Един орнитоптер на име „Това ли е всичко?“ пърхаше около „Заупокойна вихрушка“ като комар, който досажда на динозавър, но не можеше да пробие подсиления балон и само след няколко секунди едно ято от птици преследвачи го спипа и го направи на подпалки. „Проклета да си, гравитацийо!“ се спусна към гондолата на дирижабъла в отчаян опит да я повреди, но няколко ракети го удариха и той заора във фланга на един от външните балони на Облак 9. Павилионът се разтресе и пищящите гости на ливадата започнаха да пищят още по-силно, когато цялата палуба се наклони на една страна заради изтичане на газ.
Орла Туомбли със своя „Бомба вомбат“ и други оцелели Порове осъзнаха, че не могат да направят нищо повече, затова подвиха опашки и се ометоха.
Рен закри лице, за да се предпази от прахта и дима, когато „Заупокойна вихрушка“ завъртя двигателите си в позиция за кацане и се приземи на ливадите на Облак 9. Гостите на партито, които бяха напуснали по-рано Павилиона, тичаха покрай скривалището на Рен и Тео или пък стояха на място и размахваха направени от ризи и салфетки бели флагове. Войниците с червени палта се спуснаха на бегом през храсталака, хвърляха оръжията си и се опитваха да се отърват от модерната си униформа. От време на време измежду декоративните палми се обаждаше някоя картечница. От отворените люкове на гондолата на бойния дирижабъл слязоха бодливи бронирани фигури.
— Преследвачи! — зяпна Рен, която никога не беше виждала такива и в интерес на истината дори не вярваше, че съществуват, но начинът, по който бронираните създания се движеха, беше достатъчен, за да я убеди, че не са човешки същества и че определено не иска да се намира близо до тях. Тя побягна и се провикна към Тео да я последва.
— Хайде! Ще минем напряко през Павилиона към навеса за лодки!
Стълбищата на Павилиона бяха пусти. Рен и Тео бързо се качиха по тях, като по пътя си се спъваха в захвърлени празнични шапки и трупове. На слънчевата палуба, където Шкин я беше продал на Пенироял, Рен се подхлъзна на нещо и падна. Тенекиената книга, прибрана на кръста ѝ, одра гърба ѝ и се заби болезнено в дупето ѝ. Като че ли усети кръв в панталоните си, когато Тео ѝ помогна да стане. Рен се зачуди дали да не се отърве от книгата. Или да я даде на Зелена буря и да помоли за милост. Но Бурята не беше милостива, нали? Беше виждала брошури и плакати, откакто беше в Брайтън, както и заглавия в колонката за чуждестранни новини на „Палимпсест“ от рода на „Още мъхнати чудовища“ и „Новите злодеяния на Зелена буря“. Ако разберяха, че Тенекиената книга е у Рен…
Стигнаха до входа на балната зала и погледнаха назад към ливадите. Битката беше приключила и преследвачите събираха тълпите от гости.
— Чудя се дали Шкин е там сред тях? — попита момичето.
— Ами Бу-Бу? — учуди се Тео, когато продължиха напред. Прекосиха балната зала. Подът ѝ беше посипан със стъкла от лампите по стените и тавана, които хрущяха под краката им. — Ами Пенироял?
— О, той ще се оправи. Сигурна съм, че точно кметът ги е довел тук. Шкин каза, че търсел купувач за Тенекиената книга. Пенироял е човек, който прави точно такива неща, би продал собствения си град, за да изкара печалба…
Минаха през филмовата зала, където прожекторът продължаваше да работи. Благодарение на светлината му Рен успя да забележи раздвижване на спираловидното стълбище.
— Синтия! — провикна се Тео.
Робинята заслиза тичешком по стълбите. Празничният ѝ костюм проблясваше приятно на отразените от прожектора цветове. Рен нямаше представа какво търси тук. Вероятно се е изплашила и побягнала в грешна посока, когато всички са напуснали балната зала. Или пък госпожа Пенироял я беше изпратила, за да вземе нещо; момичето държеше лъскав предмет в едната си ръка.
— Синтия — каза Рен, — не се страхувай. Тръгваме си. Ще те вземем с нас. Нали, Тео?
— Къде е, Рен? — прекъсна я Синтия.
— Кое къде е?
— Тенекиената книга, разбира се. — Рен не познаваше това изражение на лицето на приятелката си, то беше хладно, непоколебимо и интелигентно, сякаш някой друг беше поел контрола над него. — Вече проверих сейфа на Пенироял — заяви тя. — Знам, че ти си я взела. Подозирах, че си намислила нещо още с идването ти на борда. За кого работиш? За Тракционщадсгезелшафт? Африканците?