— Там! — каза Пенироял. — Веднага, тръгваме към навеса за лодки. Ще ви кажа нещо: ако ми помогнете да пренеса това, ще ви взема с мен. Но трябва да побързаме!
— Не можеш просто да си тръгнеш — възпротиви се Рен, която вървеше след него по коридорите, а Тео с мъка носеше куфара зад тях. — Какво ще стане с хората ти?
— О, те ли? — отвърна небрежно професорът.
— Не искаш ли да намериш съпругата си? Вероятно вече е пленница…
— Да, горката Бу-Бу… — Пенироял отвори една врата и ги поведе през градините в задната част на Павилиона. — Ще ми липсва, разбира се. Голяма загуба, няма съмнение, но времето лекува всичко. Както и да е, не мога да рискувам себе си, за да се опитам да я спася. Трябва да се измъкна, дължа го на читателите си. Светът трябва да научи какво се е случило в Битката с Брайтън и героичната ми борба с Бурята…
Вървяха бързо през градините, като Пенироял беше начело, а Рен и Тео се редуваха да носят куфара. Войниците на Бурята още не бяха стигнали до тази част на Облак 9. Не се забелязваше никакво раздвижване сред гората от кипариси и украсените с пергола пътеки. От останките на аеродрума на Поровете се издигаше дим, но явно Зелена буря не смяташе навеса за лодки на Пенироял за интересна мишена, защото той продължаваше да си седи непокътнат сред дърветата, някак комичен и надут, на фона на проблясъците на огньовете, които се отразяваха в медните му рамки.
— Чувам двигатели — каза Тео, докато вървяха през дърветата към перона пред навеса за лодки. — Някой е отворил вратите…
— Велики всемогъщи Поскит! — изкрещя Пенироял.
„Калугерица“ стоеше пред отворената врата, а двигателите ѝ мъркаха, докато загряваха в подготовка за отлитане. Лампите в гондолата светеха и Рен видя Набиско Шкин зад контролното табло. Явно се беше отказал да я чака да му занесе Тенекиената книга и беше решил да ограничи загубите си, като си спаси кожата. Момичето се отдръпна назад изплашено, но Пенироял се спусна с всички сили към яхтата.
— Шкин! Аз съм! Старият ти приятел Пенироял!
Търговецът на роби се подаде от люка на лъскавата гондола на „Калугерица“ и стреля по професора два пъти с пистолет, който извади от робата си. Рен видя как един удивителен знак от кръв полита нагоре към лъчите светлина, идващи от яхтата. Пенироял направи грозно салто, стовари се върху купчина от въжета и застина.
— О, богове! — прошепна Рен. Пенироял се беше превърнал в неотлъчна част от живота ѝ заради всичките истории, които се разказваха за него в Анкъридж, и смяташе, че в действителност е безсмъртен.
Шкин слезе от гондолата и тръгна към тях с готов за стрелба пистолет.
— Взехте ли книгата ми? — попита той.
— Не — отвърна Тео, преди Рен да успее да отговори. — Бурята я взе.
— Тогава какво има в този куфар? — Момчето го отвори, за да може търговецът сам да види. Онзи се усмихна със студената си сива усмивка. — Е, и това е нещо, нали? Затвори куфара и ми го подай.
Тео изпълни нареждането. Хладните очи на Шкин се плъзнаха отново върху Рен.
— А сега какво? — попита тя. — Предполагам, че ще ни убиеш?
— О, богове, не! — Търговецът изглеждаше искрено изненадан. — Не съм убиец, дете. Аз съм бизнесмен. Какво ще постигна, ако те убия? Вярно е, много ме ядоса, но ми се струва, че нашите приятели от Зелена буря скоро ще пристигнат, за да те научат на добри обноски.
Рен се ослуша и чу груби гласове, които говореха на чужд език, да се носят от градината. Сред дърветата зад навеса за лодки се появиха светлини. Искаше ѝ се да попита Шкин за баща си, но той вече беше сложил куфара на Пенироял в „Калугерица“ и се качваше. Двигателите заръмжаха.
— Не! — изпищя Рен. Не можеше да повярва, че боговете ще позволят на този злодей да се измъкне ненаказан. Прихващащите скоби на „Калугерица“ обаче се освободиха и тя се изправи от пода на навеса, а двигателите ѝ заеха позиция за отлитане. — Не е честно! — закрещя момичето и после добави: — Книгата! Тя в нас! Тео те излъга! Вземи ни с теб и ще ти я дадем!
Шкин чу гласа ѝ, но не и думите. Той погледна към нея, усмихна ѝ се с леката си усмивка и отново се обърна към контролното табло. Яхтата тръгна по перона, мина между няколко дървета, които се отдръпнаха, за да ѝ направят път, и се издигна грациозно в небето.
— Не е честно! — повтори Рен. Беше ѝ писнало от Шкин, както ѝ беше писнало да се страхува. Сега разбра защо мама и татко не желаеха да говорят за приключенията си. Ако оцелееше, никога нямаше да иска дори да се сеща за тази вечер. — Защо излъга за книгата? — попита Тео тя. — Може би щеше да ни вземе с него, ако му я бяхме дали.