Дяволския остров

— Позволете ми да видя пушката ви, мистър Брадли — казах аз.

— Пушката ми! — извика той престорено учуден. — С удоволствие. Но позволете ми да знам, защо ви е необходимо това?

— Защото в джоба си имам куршум, който мина на по-малко от един пръст покрай главата ми. Иска ми се да зная кой е ловецът, дето без малко щеше да ме убие… случайно.

— Боже мой! Надявам се, не съм аз?

— Дявол да го вземе! — извиках, когато се убедих, че куршумът бе тъкмо за пушката на Брадли. — Именно вие сте се оказали толкова несръчен. Ще ви препоръчам, когато ходите на лов, да стреляте по пернат дивеч, а не по „господинчовци“ като мен. Надявам се, че ме разбирате, мистър Брадли?

И без да дочакам отговор, бързо се обърнах, излязох през градинската врата и отново се присъединих към ловците. Отдадох се на лова с такова усърдие и увлечение, щото дори сам се учудих.

Никой не знаеше за случката и аз реших, че е безполезно да разказвам на Уудли как без малко утре трябваше да ми копае гроб.

Когато се върнахме вкъщи, заварихме мис Уудли сама.

— Къде е Нат Брадли? — попита мистър Хенри.

— Не зная — бе нейният отговор.

От негрите разбраха, че щом се върнал в плантацията, Брадли заповядал да му оседлаят коня и заминал, без да се сбогува с никого. Хенри не намери тук нищо странно. Според него Брадли въобще бил странен човек, свикнал да прави каквото си иска.

Колкото до мене, неочакваното му заминаване съвсем не ме учуди. След разговора му с домакинята той трябваше да си отиде, а след разговора му с мен — вече не можеше да остане тук.

Започнах да мисля какво ли ще направи този негодник. Ще се подчини ли на волята на мис Уудли и ще приеме ли мълчаливо моето заплашване, което без съмнение е разбрал? Като познавах вече характера му, очаквах да ми обяви дуел с ножове или пушки според обичая на неговите съотечественици. Не разбирах защо веднага не ми обяви дуел. Наистина пушката му не бе пълна, а револверът вероятно не бе у него. Не ми обяви дуел или защото нямаше оръжие, или защото бе стреснат от моето появяване. Но рано или късно аз очаквах от него секунданти или поне писмо.

Но следващият ден измина, а след него и цяла седмица, без да последва нищо. За Нат Брадли не се чуваше нито дума.

Реших, че между нас всичко е свършено, че Нат Брадли е по-подъл, отколкото го мислех.

Глава четиринадесета Заминаването

След няколко дни се състоя големият лов на мечки, за който ми бе говорил мистър Хенри, и аз взех активно участие в него.

Това беше истински празник за мен, толкова повече че Брадли не беше там и не се страхувах, че ще се прицелят в мен вместо в някоя мечка, и то по-сполучливо, отколкото първия път.

Брадли не се появяваше в плантацията. Но през това време моят домакин получи няколко писма и не знам защо, струваше ми се, че са изпратени от него. Веднъж познах негъра, който донесе писмото — бе същият, който придружаваше Брадли последния път.

След получаването на тези писма домакинът ми бе направо смазан. Досещах се каква е работата. Вероятно Брадли искаше веднага да му бъде изплатен дългът, за който ми разказа Джек. Мъчно ми бе за Хенри, но повече ме измъчваше мисълта, че скоро трябва да напусна тези чудесни хора, с които случаят ме събра.

Колкото преди се стараех да ускоря своето заминаване, толкова ми се искаше сега да измисля някакъв предлог, за да го отложа.

Скоро намерих такъв предлог, макар да бе малко странен. Заявих, че съм намислил да ида в Ню Орлеан с шлеп. По този начин можех да разгледам по-добре страната и даже да половувам. Конят можеше да ми бъде изпратен по-късно по парахода.

Тази мисъл не бе нова за мен, ала сега се появи причината да изпълня плана си, като приложа тази малка военна хитрост. Знаех, че платноходът на мистър Уудли-бащата, натоварен с памук, вече е тръгнал от Тенеси и бавно плава по течението. Трябваше да мине оттук и да спре, за да остави кошници с ябълки, орехи и други плодове, които не растяха в тропическите горещини. Вместо този товар трябваше да натовари дивечови кожи, които ловецът всяка година изпращаше за продан в Ню Орлеан.

До пристигането на платнохода оставаха една-две седмици и аз печелех време.

Планът ми сполучи и никого не учуди. Така аз продължих приятното си пребиваване в обществото на мис Корнелия и брат й.

Но едва измина седмица, когато съобщиха, че платноходът е на пристанището. А мен ми се искаше да беше на хиляди километри далеч. Но какво да се прави? Най-сетне трябваше да замина.

Докато се приготвях, кожите, които изпращаше моят домакин, както и моите собствени трофеи и провизии за път бяха вече отнесени на платнохода.