Мъчно било да се залови Мурел, но още по-мъчно било да се докажат престъпленията му. Имал десетки помощници. Между тях били плантатори, мирови съдии и дори духовни лица. Това обясняваше и защо е осъден на десетгодишен затвор, когато е извършил поне десет пъти повече разбойничества и убийства.
Никога няма да забравя отвращението, с което гледа този изверг себеподобните си. Побързах да изляза от затвора и когато яхнах отново коня, усетих, че ми олеква.
И все пак при посещението на този затвор научих много неща. Научих, че престъплението може да служи като могъщо средство против себе си. Трудът, на който е обречен всеки престъпник, може да унищожи самите мотиви на престъплението или поне да облекчи гражданите от някои данъци. Но аз не проумях тази истина тогава, оставяйки зад себе си стените на затвора. Бях още много млад, безгрижен и съвсем не се занимавах с политическа икономия.
Разбрах това много по-късно. Ще го разберат ли и в други държави? Ще вземат ли пример от щата Тенеси?
Глава втора
Любезната покана
— А сега накъде? — попита ме моят спътник, когато пак излязохме на големия път.
— В Ню Орлеан.
— Как?…
— В Ню Орлеан.
— На кон?
— На кон.
— Че до тоя град има около петстотин километра! С параход да тръгнеш, пак ще трябва да пътуваш цяла седмица.
— Зная.
— Значи имате някакви причини да пътувате така. С търговия ли се занимавате?
И моят спътник погледна куфарчето ми, но явно любопитството му остана незадоволено. Едва ли някой странстващ търговец би носил такова куфарче.
— Не — отговорих аз, — не бих могъл да кажа, че причината, която ме накара да избера този начин на пътуване, е толкова сериозна…
— Зная — продължи непознатият, — че мнозина отиват на кон до Мемдлес, когато при Къмбърленд спадне водата или не може да се намери лодка, но да се язди до Ню Орлеан… Да ви призная, не вярвам на ушите си. Вероятно вие се шегувате?…
— Ни най-малко!
— !!!
— Обмислил съм това пътуване. Не мислете, че съм луд.
— Не се съмнявам в това. Простете, че се усъмних в сериозността на намерението ви, но това наистина ми се вижда невероятно. Защо да се предприема такова дълго и тежко пътуване без важни причини?
— Имате пълно право. Ще бъда откровен с вас. Дойдох от Ню Орлеан до Нашвил с параход. Всичко, което научих през това пътуване, бих могъл да го науча, ако си седя спокойно в някой хотел. Искам да вникна в същността на вашата прекрасна страна — затова пътувам на кон.
— Сега разбирам. И тъй като пътувате, за да задоволите своето любопитство, вие не трябва да бързате. Надявам се, че ще ми позволите да ви покажа още нещо, вече не така мрачно, плантация за памук например…
Любезността на моя спътник просто ме обезоръжаваше.
— Ще бъда щастлив да ви покажа моята плантация или, по-вярно, плантацията на баща ми. Тя не е много голяма — тук няма такива плантации като на юг, в Алабама или Мисисипи. Тази местност се намира на самата граница на пояса, където може да се отглежда памук. Тук често пъти се случва това растение да страда от студа. Но все пак ще успеете да получите представа за огромното богатство на тази страна.
Приех любезната покана без колебание. Случаят да разгледам памучна плантация сам се изпречваше насреща ми. Побързах да благодаря още веднъж за любезността на моя спътник, още повече че въобще не ме познаваше.
В отговор на моите думи той се усмихна и каза:
— Може би сбърках, като не ви казах досега, че за мен вие не сте съвсем непознат. Макар и само да съм слушал за вас.
— Да сте слушали!… Че какво сте могли да чуете?
— На мен поне ми се струва, че ви познах… Преди един месец не пътувахте ли нагоре по Мисисипи с параход „Султан“?
— Точно така.
— Не забелязахте ли между вашите спътници едно младо момиче на име Уудли?…
Не бях забравил мис Уудли, защото, който веднъж я е видял, не можеше да я забрави. А аз имах случаи да я виждам много често, тъй като пропътувахме заедно хиляда и двеста километра. Тя се качи на едно пристанище по-надолу от Уинсбург. В Нашвил заедно сменихме кораба. Макар да пътуваше сама, съвсем не можеше да се каже, че беше самотна. Както на „Султан“, така и на малкия кораб, на който се преместихме, към нея бяха обърнати всички погледи. Поне на десетина пътници пътуването се стори много късо и да си призная, аз също бях в това число.
Имах честта да бъда представен на прелестната мис от капитана на „Султан“, мой съотечественик. Но тя бе така заобиколена от поклонници, че на мен рядко ми падаха случаи да се опозная с нея по-отблизо.
При слизане от кораба в Нашвил се сбогувах с нея, като не мислех, че някога отново ще я видя. Тя живееше на шестдесет километра от Нашвил, но разбира се, не ме покани да посетя техния дом.