Тогава дочух четвърти глас, който даваше някаква заповед. Изведнъж го познах и ужасът ми се увеличи стократно. Гласът на Брадли! Какво прави той тук? Откъде се взе?
Не можех да сдържа желанието си да видя какво правят тези четиримата. Трябваше да се кача на някой от дебелите клони, които бяха над мен.
Това не се оказа трудна работа. Клоните бяха гъсти и удобни. Качвах се като по стълба.
Глава деветнадесета
Странните занимания
Бях в пълна безопасност, тъй като листата бяха много гъсти, преплетени с увивни растения. Можеше да се скрие цял слон.
Стига да не вдигах шум, нищо нямаше да издаде присъствието ми. Стоях дълго време, без да посмея да подам глава от листата. Един от най-дебелите клони на кипариса отиваше точно над залива. Като се примъкнах напред по него, можах да видя не само залива, но и платнохода на ескуайър Уудли. На палубата имаше само бели, негрите бяха изчезнали някъде. Видях трима души: единият беше Блен, другият съучастникът му Стигнър, а третия не познавах, но маниерите му показваха, че е попаднал точно на мястото си.
Стигнър стоеше до стълбата за каютата и грижливо измиваше с четка и сапунена вода дъските на палубата и първите стъпала.
Като се надвесих още малко, видях и другите двама мошеници. От платнохода до брега бе прехвърлена дъска. На земята се валяха няколко денка памук. Блен и непознатият се бяха навели над тях. И тримата си бяха свалили горните дрехи.
Първото ми впечатление беше, че корабът е щял да потъне, затова го разтоварваха, за да олекне. Започнах да мисля, че наистина сме могли да попаднем във водовъртеж и че всичките ми досегашни предположения са плод на страха и вълненията.
Вече не се учудвах, че платноходът е влязъл в залива. Предположих, че негрите са под палубата и подават денковете. А защо не чувах техния шум и смях, както обикновено.
„Какво ли е станало с тях?“ — помислих си.
Но скоро работата на Блен и непознатия силно ме заинтересува. Видях, че развързваха денковете, смъкваха платнищата, които ги обвиваха, после поставяха други. В началото това ми се видя безсмислено, ала скоро разбрах каква е работата. По свалените платнища с едри букви беше написано името на притежателя им. От мястото си виждах надписа „Уудли“. Надписът на новите беше друг. Там с едър шрифт пишеше „Н. Брадли“!
Всичко беше ясно, очевидно, неоспоримо. Наблюдавах една сцена на пиратство, за което разправяха, че ставало много често по бреговете на Мисисипи. Плантаторите пирати превземаха кораба и променяха товара така, щото да може да се продаде на пазарите в Ню Орлеан.
Нат Брадли беше главатар на шайка. Това се доказваше от факта, че сега на денковете пишеше неговото име. Не го видях на разтоварването, ала не се съмнявах, че съм чул гласа му.
Отново се сетих за негрите. Дали бяха заспали, или са затворени? Може би са мъртви? Не се решавах да допусна, че това е истина, но негрите все още не се показваха.
Само Стигнър продължаваше да търка стъпалата. „Откога пък е станал толкова чист?“ — помислих си.
И точно тогава погледът ми попадна случайно на водата около корабчето. Тя беше червена, сякаш боядисана от кръв. Изтръпнах и си спомних какво бях чул през нощта, но го сметнах за лош сън. Спомних си гърмежа и след него — агонизиращ вик.
Не беше ми се присънило. Убийство наистина е имало и Стигнър измиваше следите от престъплението. Негрите не се показваха… Значи тях са убили; тази кръв бе тяхна, а труповете им вероятно бяха хвърлени във водата.
Колкото и ужасни да бяха тези предположения, нищо не можеше да ги разсее. Скоро бях съвсем убеден. Замръзнах от ужас на своя клон.
Глава двадесета
Пиратите
Продължавах да седя неподвижно. Въпреки умората и неудобствата нямах ни най-малкото желание да сляза долу.
Разбирах, че съм в голяма опасност. Тези хора бяха убийци, едно престъпление повече нямаше да ги спре. Напротив, щяха да побързат да се избавят от мен и не можех да очаквам милост, ако ме забележеха. Още повече се притаих.
Реших да чакам да се стъмни. Тогава ще се промъкна през гъсталака към изоставената лодка, ще я отвържа и ще се измъкна от залива. Такъв ми беше планът.
Тъй като нямате какво друго да направя преди полунощ, призовах на помощ цялото си търпение и енергия. Струва ми се, никога времето не е минавало така бавно. Сякаш денят нямаше край, слънцето не искаше да залезе.
Най-после се примирих със съдбата си. Започнах да наблюдавам тримата пирати. Мъчех се да доловя откъслеци от разговора им, но не успях, те почти шепнеха.