— А, Уолтър, от Нашвил ли идвате? — попита той моя спътник, когато се изравниха.
— А, вие ли сте Нат Брадли! — извика от своя страна Уудли. По тона му се познаваше, че тази среща го учудва. — Как се озовахте тук? Откъде идвате?
— Посетих родното си място. И хубаво направих, че заминах оттук. Виж Мисисипи — съвсем друга работа; богата страна, а тук… Уверен съм, всеки един от моите негри ще събере два денка памук, докато вие наберете само един!
— Да, чувах, че работите ви вървят добре. Брат ми ми писа.
— А той защо не изостави житните храни и да си опита щастието с памука! Е, аз не съм такъв! Търся нещо, което бързо да ме направи богат… Казват, че имате добра реколта?
— Да, надявам се.
— Колко денка?
— Според изчисленията на баща ми около двеста.
— Та това е дяволски хубава работа, ако успеете да ги закарате неповреден и на пазара. Искали сте да ги карате с платноход?
— Да, той вече се прави.
— Това е практично замислено. Ще направите разноски, но пък спестявате после при превоза. А и тия параходи хич не ги бива. Друго нещо са предишните плоскодънни платноходи. Последния път превозът с такова корабче ми излезе два пъти по-евтин… Направо от Нашвил ли идвате?
— Да.
— Не чухте ли дали пътува параходът надолу?
— Не, не съм чул.
— Ако пътува, ще ида в Мисисипи… А Корнелия тук ли е?
— Да, тя е при нас.
— Е, разбира се, аз не я видях. Не сме големи приятели с баща ви… Ама каква жега…
Явно, последната забележка бе направена, за да се промени разговорът, тъй като моят спътник не бе доволен от неговия край.
— Да, горещо е — отвърна той.
— Нетърпимо горещо. Право на плантацията ли?
— Да, направо там.
По тона на Брадли, а и по погледа, който ми хвърли, разбрах, че той очакваше друг отговор. В този бърз и крадлив поглед аз прочетох инстинкт на подозрителност и апатия.
— Е, сбогом, Уудли — каза той, обърнат малко настрани, като се опитваше да скрие своето недоволство.
Преди да смушка коня си, той ме изгледа отново, на което аз отговорих със същото, а после бързо потегли и скоро се изгуби по нашвилския път.
Глава четвърта
Тип на мошеник
Впечатлението, което ми направи тази среща, бе много неприятно, даже тягостно. В маниерите на току-що срещнатия човек имаше нещо възмутително, дето ме караше да негодувам. Същото чувство събудиха у мен думите и обноските му. То се зароди още в момента, когато срещнах погледа му. Макар и думица да не си казахме, в погледа, който си разменихме, блесна инстинктивна омраза. Явно и той почувства същото.
Сетих се, че такива като него на югозапад ги наричат „були“, тоест пернат, с вирнат нос. Но нахалният му вид не можеше да скрие низостта, която бликаше от всяка негова черта. В закръглените му и недодялани плещи, в късия и дебел врат имаше нещо, което показваше, че е достатъчно храбър, за да извърши дори престъпление. Нямаше нужда да се види дръжката на револвера на кръста му, нито камата му, за да се разбере, че е готов за най-малкото нещо, и дори без повод, да употреби оръжие.
А когато заговори за сестрата на младия човек, когато забелязах неудовлетворението на Уудли и най-после тия погледи, с които ме измери Брадли — бях готов да се вчепкам с него, ако се забавеше още малко.
— Да не е ваш приятел? — попитах.
— О, не!
— Може да е приятел на баща ви?
— Баща ми не иска да го види.
— Личи си, че е ваш стар познат: така добре знае вашите работи.
Казвайки това, аз мислех най-вече за мис Уудли. Защо Брадли каза, че не я видял, и защо на моя спътник не му хареса, когато онзи заговори за нея?
— Да — отвърна момъкът, — отдавна се познаваме. Заедно сме израсли. Неговата плантация бе до нашата, а сега голяма част от нея влиза в нашите земи. Затова той каза, че посетил родното си място.
— А вече не ви ли е съсед?
— Не, той продаде всичко.
— А!
— Да. Тук смятаха Нат за нехранимайко, ако не и по-лошо. Работеше малко, харчеше много пари, посещаваше съмнителни места и както той, така и баща му се движеха в не по-малко съмнително общество. Един прекрасен ден той трябваше да продаде всичко, за да си изплати дълговете. Тъй като земята му граничеше с нашата, ние купихме голяма част от нея заедно с няколко роби. Тези негри разказват странни истории за Нат. Ако са макар и наполовина верни, човек трябва да го избягва и да се бои от него. Много ме учудва, че брат ми Хенри му гостува и го приема в къщата си.