— Какво е разстоянието от тук до къщата, където се е разиграла тази необикновена трагедия?
— Около девет километра.
— Тогава ще идем пеш. Но преди да тръгнем, трябва да ви задам няколко въпроса, господин Трегенис.
През цялото време другият ни посетител седеше мълчаливо, но аз бях забелязал, че сдържаното му вълнение е по-наситено от явната разпаленост на пастора. Той седеше с пребледняло изпито лице, тревожно втренчен в Холмс, вкопчил една в друга слабите си ръце. Побелелите му устни трепереха, докато слушаше разказа за ужасяващата беда, сполетяла семейството му, а в черните му очи сякаш се отразяваше нещо от ужаса в онази стая.
— Питайте, каквото желаете, господин Холмс — каза той с готовност. — Темата е тъжна, но ще ви отговоря откровено.
— Разкажете ми за снощи.
— Както каза пасторът, господин Холмс, вечерях там, а след това Джордж, по-големият ми брат, предложи да поиграем вист. Седнахме да играем около девет. Тръгнах си към десет и петнайсет. Оставих ги около масата весели и щастливи.
— Кой ви изпрати?
— Госпожа Портър си беше легнала, затова излязох сам. Прозорецът на стаята, в която се намираха, беше затворен, но с вдигнати щори. Тази сутрин прозорците и вратите си бяха, както ги оставих, и нищо не навеждаше на мисълта, че в къщата е влизал външен човек. Само дето двамата бяха обезумели, а Бренда бе умряла от страх, с глава, отпусната на облегалката на креслото. Докато съм жив, няма да забравя тази гледка.
— Както ги излагате, фактите си съвсем необикновени — каза Холмс. — Доколкото разбирам, нямате хипотеза, която да ги обяснява по някакъв начин?
— Дяволски козни, господин Холмс, работа на дявола — извика Мортимър Трегенис. Било е нещо от оня свят. В стаята е влязло нещо, което просто им е взело ума. Няма човек, способен да измисли и да направи подобно нещо!
— Е каза Холмс, ако въпросът е свързан със свръхестественото, той категорично не е в моята област. Преди да прибегнем до подобна теория, трябва да изчерпим всички естествени обяснения. Доколкото разбирам, господин Трегенис, вие не живеете със семейството си?
— Вярно е, господин Холмс, но това вече отдавна е минало. Семейството ми притежаваше калаени мини в Редрут, но после ги продаде на една компания и си осигури доход, достатъчен за издръжката ни. Няма да крия, че имах възражения при подялбата на парите и че за известно време това ни разделяше, но после всичко се прости и забрави и отново станахме задружни.
— Спомняте ли си нещо от онази съвместна вечер, което може да хвърли някаква светлина върху трагедията? Помислете добре, господин Трегенис, и най-дребното нещо би могло да ми помогне.
— Нищо не си спомням, сър.
— Роднините ви в обичайното си настроение ли бяха?
— Бяха в отлично настроение.
— Проявяваха ли безпокойство? Да са говорили за някаква близка опасност?
— Нямаше такова нещо.
— Значи не можете да добавите нещо, което да ми помогне?
Мортимър Трегенис се замисли за миг.
— Спомням си нещичко — каза накрая. — Седях на масата с гръб към прозореца, брат ми Джордж, с когото бяхме двойка, гледаше към прозореца. Забелязах, че се взира зад гърба ми, обърнах се и погледнах и аз. Щората беше вдигната, а прозорецът затворен, но виждах храстите на поляната и ми се стори, че нещо прошавна в тях. Не можех да разбера човек ли е или животно, просто си помислих, че има нещо. Когато го попитах какво е гледал, той ми каза, че имал същото усещане. Само това мога да ви кажа.
— Не отидохте ли да видите какво е?
— Не, не отдадохме значение.
— Значи, когато си тръгвахте, те нямаха никакво предчувствие за опасност?
— Никакво.
— Бихте ли ми обяснили как сте научили новината толкова рано сутринта.
— Имам навик да ставам рано и да правя разходка преди закуска. Тази сутрин едва бях излязъл, когато ме застигна каретата на доктора. Каза, че старата госпожа Портър е изпратила едно момче да го повика. Скочих в каретата при него и продължихме заедно. Когато стигнахме, влязохме в онази страшна стая. Явно свещите и огънят в камината бяха угаснали преди часове и роднините ми бяха останали на тъмно до зазоряване. Според доктора Бренда била починала поне преди шест часа. Нямаше никакви следи от насилие. Тя просто се беше отпуснала в креслото с онова изражение на лицето. Джордж и Оуен пееха нещо и ломотеха като огромни маймуни. Ужасяваща гледка! Усетих, че не мога да я понеса, а докторът пребледня като платно. Всъщност той направо се свлече в едно кресло почти безчувствен и замалко сам не се превърна в пациент.
— Забележително, необикновено! — каза Холмс, стана и си взе шапката. — Според мен е най-добре да тръгваме за Треданик Уорта, без повече да се бавим. Почти не са ми известни случаи, които от пръв поглед да поставят толкова странна загадка.