В отговор получи мрачния поглед на бившия морски пехотинец.
— Предлагам да ми кажете какво друго сте забелязали, ако има такова — отсече Уийвър.
— В парка имаше хора, чието присъствие и поведение ме озадачиха — каза Стоун. — Особено в този късен час.
— Продължавайте — рече Уийвър и се облегна назад в креслото.
— Прекарал съм много време в „Лафайет“. В единайсет вечерта там обикновено няма никой освен охраната. Но снощи имаше четирима души, които се държаха странно. Младежът с вид на уличен бандит, мъжът в костюма, жената на пейката и дебелакът в анцуга.
— Може да са били там случайно — отбеляза Уийвър. — Вечерта беше топла и приятна, а „Лафайет“ е обществен парк.
— Но не е от местата, където се заседяват вечер — поклати глава Стоун. — Сикрет Сървис не обича там да се мотаят хора по тъмно.
— Накъде биете?
— Младежът беше въоръжен. Личеше си и без помощта на оптиката. Снайперистите трябва да са го забелязали и да са предупредили наземния екип. Той трябваше да бъде закован в момента, в който навлезе в червената зона. Но не беше.
— Добре — кимна Уийвър. — Продължавайте.
— Жената беше доста издокарана. Приличаше на служителка в някой от близките офиси. Носеше голяма чанта. Стори ми се странно да седи на пейка в този час и да говори по мобилния си телефон. Стана и тръгна точно когато потегли кортежът. Извади късмет, защото миг по-късно щеше да отнесе някой куршум.
— Продължавайте — насърчи го Уийвър.
— Мъжът в костюма оглеждаше една от статуите твърде дълго, а после, в момента, в който жената стана да си върви, забърза към музея „Дикейтър“. Щом започна стрелбата, и двамата изчезнаха от погледа ми. Тогава насочих вниманието си към дебелака в анцуга, който тичаше към паметника на Джаксън. Миг по-късно той просто се изпари, но сега вече знам, че е скочил в дупката, за да се спаси от куршумите.
— Но не и от взрива — отбеляза Уийвър.
— Него го изключваме, но един или повече от останалите може би имат нещо общо с тази история.
— Мисля, че отивате твърде далеч — поклати глава директорът. — В парка започва хаотична стрелба с автоматично оръжие, а после се взривява предварително поставена бомба, вероятно задействана от онзи нещастник, който е потърсил спасение от куршумите. Според мен той ни направи услуга, като задейства взривното устройство, преди да е нанесло по-сериозни щети. За нас остава да разберем кой, как и защо е открил огън и е поставил бомбата. — Той се взря изпитателно в Стоун. — Имате ли да добавите нещо към тази картина? Честно казано, разочарован съм от това, което споделихте до този момент. Очаквах много повече, но вие не ми казахте нищо, което вече да не ми беше известно.
Не знаех, че трябва да ви върша работата — каза Стоун и вдигна глава. — Все пак ще ви подаря още едно наблюдение. Младежът е вид на бандит беше ченге, нали?
Веднага след тези думи екранът угасна.
8
Колата спря пред входа на гробището „Маунт Цион“, въпреки че Стоун не беше казал къде иска да го оставят. Умишлено не го попитаха, разбира се. Сякаш за да го предупредят, че знаят къде живее и могат да го пипнат когато пожелаят.
Той мина през портала от ковано желязо и тръгна към къщичката на пазача, която обитаваше. Обстановката беше спартанска, с мебели, купени на старо, и напълно отговаряше на характера му и на скромните му финансови възможности. В единственото помещение беше обособена миниатюрна кухничка. Една от стените беше заета от високи рафтове, натъпкани с книги на различни езици, предимно езотерика. Старото бюро с издраскан плот Стоун беше наследил заедно с къщичката. Пред опушената камина от червени тухли бяха наредени няколко паянтови стола, а зад прокъсаната завеса насреща имаше войнишко легло. Това, заедно с малката баня, довършваше цялото обзавеждане.
Той изпи три таблетки адвил, седна зад бюрото и разтърка слепоочията си. Нямаше представа дали пътуването му за Мексико все още е на дневен ред, или нещата са се променили. Но по всичко личеше, че засега ще трябва да стои и да чака, докато момчетата в тъмни костюми отново почукат на вратата му. Вдигна четири пръста пред очите си и каза:
— Четирима.
Или по-скоро трима, тъй като от видеото ставаше ясно, че дебелакът в анцуга вече не е между живите. Но не се знаеше кой е той и защо се е озовал в парка. Затова четвъртият пръст остана вдигнат.
— Дали този нещастник е попаднал на неподходящото място в неподходящо време, или е бил от атентаторите? — запита се на глас Стоун. — Къде изчезнаха жената и мъжът в костюма? Те имат ли нещо общо с инцидента?