— Какво да правим?
— Ще трябва да седнем, за да бъде уравновесена лодката. Щом се покаже първата акула, ще я посрещнем с греблата. Тежко ни, ако не успеем да ги сплашим и пропъдим.
След това предложение братята седнаха в лодката и продължиха пътя си. Освен акулите имаше и друга опасност: лодките от острова можеха всеки момент да тръгнат по следите им, да ги заловят и върнат обратно. Като че точно сега акулите нямаха агресивни намерения. Може би бяха намерили достатъчно храна във водите на острова, тъй богати на риба. Сигурни в плячката си, те следваха спокойно лодката. По-късно сигурно щяха да вкусят месото на нещастните бретонци. Поне така изглеждаше по настойчивостта, с която плуваха след лодката.
Жан и Хари продължаваха да гребат неуморно по посока на юг. Когато първите слънчеви лъчи огряха морето, братята си отдъхнаха радостно. На линията на хоризонта само се очертаваха контурите на Дяволския остров.
— Слава богу! — каза Жан. — Докато стражата разбере за нашето бягство, ще минат няколко часа. В това време ние ще успеем да изминам още няколко мили.
— Така е — каза Хари силно угрижен. — И все пак опасността е неизбежна. Я погледни водата. Колко чудовища ни следват!
Когато Жан се обърна назад, лицето му пребледня, очите му се окръглиха от ужас и той целият се разтрепера.
Виждаха се четири огромни акули. Бяха отворили въоръжените си с три реда триъгълни зъби остри муцуни. Малките им очи с небесносин отблясък се втренчваха в двамата бретонци.
— Братко, бъди готов за нападение, само внимавай да не обърнем лодката — нареди Хари.
Една по-едра акула, вероятно по-гладна от другите, се нахвърли върху лодката, като се готвеше да нанесе удар и с опашката си.
Хари я забеляза навреме. Дигнал греблото, той успя да й нанесе страшен удар по муцуната. Острото гребло се впи в месото и й причини тежка рана.
Чудовището, което не очакваше такъв удар, издаде дълбока въздишка, прилична на ехо, и се потопи във водата. На повърхността се очерта голям кървав кръг.
— Върви в болницата, ако има такава за акули — извика Жан. — Сега чий ред е?
След малко друга акула, мислейки се за по-късметлийка от първата, се нахвърли върху лодката. Жан я посрещна със същата любезност и я накара да се върне още по-бързо назад.
— Дали има още, братко? — запита младият мъж.
— Ще видиш, че ще се върнат за отмъщение — рече Хари. — Готов ли си за нови гости?
— Греблото е здраво, ще издържи — отговори Жан. Известно време другите акули се задоволяваха само да следват лодката. Но като че дойде време и те да опитат късмета си — да обърнат лодката с удари на опашките и да хапнат от вкусното бретонско месо.
Тогава дойде непосилната страшна борба. Двамата братя удряха бясно наляво и надясно, като викаха колкото им глас държи, за да сплашат морските чудовища. А те, макар и ранени, продължаваха да нападат упорито. Бяха убедени, че крайната победа е тяхна. Не искаха тъй лесно да изпуснат вкусната плячка.
Още малко и братята щяха да се намерят във водата, а след това — в страшните зъби на чудовищата. Загубил надежда, че ще спечелят битката, Хари обърна глава встрани. Очите му запламтяха, погледът му се оживи. Забелязал бе, че към тях се насочва малък кораб.
— Братко! — извика той. — Идва помощ! Кураж! Удряй здраво!
Увлечени в битката с акулите, те не бяха забелязали идващия кораб.
Капитанът ги забеляза отдалеч и разбра критичното положение, в което се намираха двамата. Той насочи кораба към лодката. Отначало помисли, че това са корабокрушенци. Корабът се приближи до лодката и братята забелязаха как моряците спуснаха голяма лодка и бързо загребаха към тях.
— Помощ! — извика Жан, който бе капнал от битката си с акулите.
— Кураж, кураж! — отвърна глас от кораба. — Идваме на помощ!
За миг голямата лодка, карана от шест човека, въоръжени с карабини и дълги копия, се появи На няколко крачки от озверелите акули. Чуха се чести гърмежи. Водата наоколо почервеня и акулите напуснаха полесражението. Моряците прибраха братята в лодката и ги отведоха на кораба.
Капитанът ги посрещна любезно. Беше английски кораб, който неведнъж бе спасявал живота на нещастни корабокрушенци или нападнати от акули хора. Спасени по чудо, Жан и Хари бяха откарани в Ямайка, откъдето писаха на нещастната си майка.
А истинският убиец бе открит, заловен и четири месеца по-късно обезглавен на публично място.
Безкрайна беше радостта на старата майка, която прегръщаше синовете си. Сълзите мокреха старческите бузи, а треперещите ръце галеха косите на двамата щастливци, които също плачеха от радост. Сцената бе тъй трогателна, че никой от присъствуващите не можа да сдържи сълзите си.