Лори Макбейн
Дяволско желание
Първа глава
В натежалото от облаци небе на късния следобед се стрелна весела чучулига. Сянката на разперените й за полет криле се плъзна по пъстрия разкош на есента. Пронизителните й призиви отекнаха във все още гъстия листак на дърветата и заглъхнаха в грейналия килим от есенни листа, разстлан върху меката глинеста земя.
Гората ехтеше от чуруликането и безкрайните препирни на своите обитатели, заети усърдно да стягат зимнината си.
Един несвойствен звук сложи край на веселата глъчка. На поляната настана тишина. Сетне в далечината се разнесе тревожен лай на кучета и тропот на коне.
Цвъртящите птички литнаха, та се не видяха, пухкавите опашки на катеричките се стрелнаха към хралупите, когато иззад дърветата се появиха хора. Изпукаха клони.
— Дръж, дръж, дръж! — гръмък смях заглуши гласовете на ловците. — Дръж, дръж! Къде отиде рижата? По дяволите! Казах ти да не я изпускаш от очи!
Застиналата зад големия дънер фигура се прилепи още по-плътно до дървото. Гласовете се чуваха все по-наблизо, прииждаха като страшна напаст.
Чуваше се дори пръхтенето на конете. Елизия усети едва ли не в тила си горещия им дъх. Тя запретна поли и се покатери като животинче по дънера. Поспря да си поеме дъх и да потърси опора сред клоните. Ясно чуваше всяка дума на мъжете, които претърсваха гъстака под нея. Цялата потрепери от острия лай на кучетата и видя приближаващите се ездачи. С всяка секунда се доближаваха все повече!
Тя стоеше неподвижна, изтръпнала от ужас. Очите й се стрелкаха като на подплашено зверче, което търси спасение. Изведнъж мярна изкорубен дънер на паднало дърво, полускрито сред високата папрат. Тя бързо се спусна надолу и потърси защита в прохладния мрак на дънера. Събра отново гъстата папрат и бурените пред отвора на хралупата. Притисна се към влажния мъх. Цялата изтръпна, като усети по кожата си дребните пълзящи обитатели на гнилото дърво. Замря така без дъх. Земята под нея затрепери от тропота на копита. Идваха право към нея! Щяха да я стъпчат!
— Проклет идиот! Остави я да избяга! — сърдитият глас прозвуча толкова наблизо, че Елизия затвори очи вцепенена.
— По дяволите! Ти ме спря! Нали все ти се привижда, ту тук, ту там! — оплака се другият.
— Първата свястна фуста, която видях в тази проклета пустош, и какво направихме? — гласът преливаше от самосъжаление. — Избяга ни, това стана! Видя ли й само косата? Истинска лисичка! Ох, и тия дълги крака! — Кълна се, че няма да се оставя да ми измъкнат плячката под носа, след като й хванах следата.
Елизия чу как седлото изскърца под тежестта на мъжа и как гневно плесна с бича по облечената си в ръкавица ръка.
— Къде са тия проклети кучета? Щяхме да я хванем, ако я бяха подушили. Но мога да се закълна, че ми се мярна нещо насам.
— Майче онези оттатък откриха нещо — наостри слух другият, когато в далечината се разнесоха оживени възгласи и лай.
— По дяволите! Дано да е тази женска! Ще ги одера живи, ако са вдигнали само някой заек! Искам я тази нощ да ми топли леглото вместо грейка! Тук можеш да пукнеш от студ, ако спиш сам — той изпъшка театрално. — Трябва да я намерим! Аз вече капнах, не ми останаха сили да дишам, а камо ли да се разправям с момичето. По-добре беше да сме си в Лондон, там няма защо да търча да ги търся. Цял куп страхотни жени просто те молят да ги погледнеш!
— Ти нещо се поразмекна, драги! Удоволствието е в самото преследване. Давай да вървим, защото нощес ще си топлиш костите единствено с дъртата си икономка! — изкиска се приятелят му.
— Аз ще си се грея с рижата! Ти вземи икономката или някоя от кухнята, това повече подхожда на навиците ти! — отвърна първият през смях.
— Чакай, чакай! Още не си я хванал. Откъде знаеш, може да предпочете мен, ако е успяла да види какво представляваш!
— Върви по дяволите! — кипна другарят му. — Залагам черния си впряг, ако още преди съмване не ме моли да я взема в Лондон.
Елизия чу гръмкия им смях. Крехките стени на съмнителното й убежище се разтресоха под конете, които прескочиха гниещия ствол и се отправиха през гората към възбуденото джафкане на ловните кучета.
Тя остана вслушана в отдалечаващия се тропот. Надзърна уплашено между папратите — поляната беше празна. Най-после бяха изчезнали.
Бавно, като преследвано животно, тя изпълзя от дупката си, сякаш душейки за миризмата на неприятеля, готова да побегне при първия сигнал за опасност. Докато си проправяше път през гъстака, усети как по страните й се стичат сълзи на гняв и страх. Устните й трепереха от обида. „Като животно, което преследват за забавление!“ — помисли горчиво тя. Не бе чудно, че хората от селото не пускаха дъщерите си да си покажат носа навън, когато разпасаните благородници, фините лондонски джентълмени, идваха да наобиколят именията си от дъжд на вятър. Със своите елегантни дрехи, с дантелените яки, с изящните си, обсипани с пръстени бели ръце те очакваха — и изискваха! — да получат всичко, което им се прииска. Само за няколкото дни, които прекарваха в именията си, те успяваха да извършат сума пакости. Злоупотребяваха с ленните си права, сплашваха до смърт арендаторите си, прелъстяваха щерките им. Никой не можеше да се отърве от тяхната дива похот — от камериерката до краварката, всички!