— Млъкни малко и чуй истината за чудната си майчица! Тя те е залъгвала с лъжи! — изкрещя Агата. — Майка ти живя под моя покрив, използва моето милосърдие, а не изпълняваше и половината от задълженията си, за да си изкарва хляба поне. Една мързелива никаквица! Точно такава, каквато си и ти! И как ми се отплати? Открадна зад гърба ми онова, което ми принадлежеше…
Агата пое дълбоко дъх и заговори бързо-бързо, цялата обсебена от миналото. Думите й се застъпваха и се сливаха в един боботещ водопад от омраза.
— Щеше да има бал в съседното имение, получих покана. Беше събитието на годината. А за майка ти бях принудена да откажа, беше още малка, пък и нямаше какво да облече. Още не беше представена в обществото. Не можехме да си го позволим, едно отиване в Лондон щеше да струва много скъпо! А и един лондонски сезон в семейството стига, не е ли така? Съвсем ясно помня онази вечер. Балът бе по-разкошен и от някои столични балове. Повече от хиляда свещи осветяваха залата, дамите бяха целите в скъпоценности и пера, пера… Имаше танци, смехове… Музика. И капитан Димарайс! Страхотно елегантен, истински принц! Беше кавалерийски офицер, отличен ездач, от него бликаше смелост и енергия… Беше по-малкият син на лорд, нямаше имоти, нито пък изгледи да наследи някога нещо, но беше изключителен! Висок, с гъста черна коса и едни такива особени, леко дръпнати зелени очи…
Погледът на Агата се плъзна по лицето на Елизия. Лелята видимо пребледня.
— Да, ти имаш неговите очи. По дяволите! Всеки път, като те погледна, сякаш виждам него! Как презрително ме гледаше тогава! Усмивката му, която толкова харесвах, се беше стопила на лицето му. Обсипа ме с гневни думи, никога няма да ги забравя. Гласът му ме преследва и в сънищата нощем. Не мога да избягам от него, непрекъснато е пред очите ми.
Тънките пръсти на Агата започнаха трескаво да дърпат стегнатата и във висока прическа коса. Няколко кичура се измъкнаха и паднаха върху лицето й.
— Върнах се в къщи след бала… Чувствах се както никога дотогава. Възторжена и весела, бях нов човек. Знаех, че капитан Димарайс непременно ще дойде да ме посети. Просто знаех. Очаквах го. А докато аз чаках, Елизабет срещнала капитана в горичката при потока. Твърдяха после, че било случайно, но аз познавах долния й нрав! Тя все искаше да има онова, което е мое, дори когато още бяхме съвсем малки. Той щеше да поиска ръката ми, ако тя не се беше завъртяла край него, също както направи майка й с баща ми… Правеше се на невинна, но се е срещала с него зад гърба ми при всеки удобен случай. Най-после той прие поканата ми да дойде на кафе, но вече си е имал съвсем друго на ум. Откъде можех да зная, че познава Елизабет? Аз все я пращах да излиза, да съм сигурна, че няма да е вкъщи, ако дойде капитан Димарайс. Ала той никога не дойде, до онзи именно ден. Седяхме двамата в салона и точно започнахме да се сближаваме, когато той изведнъж попита за Елизабет. Казах му, че е моя доведена сестра. Едно мързеливо, малко същество… Така му казах. Той вдигна учудено вежди, с поглед ме подканваше да продължа. А аз си мислех, че трябва да я наредя хубаво пред него, преди той да я е видял и да се е зашеметил от хубостта й. Тя щеше да го омотае, защото беше научила от майка си всякакви трикове. Затова му разказах за коварствата и измамите на тази малка никаквица. А като свърших, той каза, че вече имал удоволствието да срещне мис Елизабет, че видял в нейно лице една прелестна, мила и почтена млада дама. Не можех да повярвам на ушите си! Той познаваше Елизабет! Къде я бе срещнал? Кога? Как беше станало? Тя нямаше достъп в домовете, в които го канеха… Той изобщо не ме слушаше. Елизабет го беше заслепила с коварния си чар. Беше застанал пред мене, висок и наперен, и ми заяви с леден тон, който ме прободе като нож, че говоря за жената, за която възнамерявал да се ожени! Направил бил необходимите проучвания, разкрил как съм се отнасяла с Елизабет…
„Лъжи! Долни лъжи! — изкрещях аз. — Какво ви е надрънкала тази дяволска жена? Нито думичка не е вярна. Всичко е преиначила в своя полза, излъгала ви е!“ Обясних му, че аз мога да бъда по-добра съпруга от Елизабет. Още помня изражението на лицето му, беше в истински шок, когато му признах любовта си. Стана ясно, че моите чувства му идвали като гръм от ясно небе, че не можел да ми отговори с взаимност… Обясних му, че съм в състояние да му предложа всичко: пари, Грейстоун, имението… Елизабет не можеше да му даде нищо — нищичко!
„За ваше сведение — каза той — Елизабет никога не е казала и дума против вас. Тя няма вина за злото в този дом. Тя ще ми дари любов и това е всичко, което желая. Нито пари ми трябват, нито имоти. Но се съмнявам, че вие изобщо можете да разберете това. Вие сте жалък човек, защото във всичко виждате само лошото. Вие сте една алчна жена, озлоблението и омразата ви ще ви унищожат… Злото в този дом е у самата вас!“