Джак изведнъж се хвърли, сграбчи Елизия през кръста и я дръпна към себе си. Лицето й се притисна в рамото му, което вонеше отвратително на пот и мръсотия. Елизия почувства, че ще повърне. Мъжът дръпна роклята й, която и без друго бе вече скъсана, и разголи раменете й.
Причерня й. Хиляди чукове блъскаха в главата й, ръцете му притискаха наранените й ребра, призля й от болка. Идваше й сама да се хвърли в мрака на безсъзнанието, за да се освободи от този ужас, по-страшен и от смъртта.
— Чакай, чакай, хубавице! Защо така? Хайде де, брани се! — изфъфли великанът и вонящият му дъх я задуши, когато покри с устни цялата й уста.
Елизия се опита да се съпротивлява, но ръцете му бяха като железни обръчи, не можеше да помръдне. Той я вдигна от земята. Тя напразно се опитваше да го ритне с изящните си ботушки за езда.
Негодникът я хвана с големите си ръце и я хвърли на пода, стовари се върху нея, смаза я с тежестта си.
Силен гръм разкъса мъглата, забулила съзнанието на Елизия. Последва втори изстрел. Ехото се блъсна в степите на пещерата и настъпи тишина, дори и прибоят вече не се чуваше.
Мъжът върху Елизия издаде задавен стон и остана така, с отворени очи и уста. Тя вдигна бавно поглед и се взря в катраненочерните очи на мъжа, наведен над безжизненото тяло на нейния нападател. Пистолетът в ръката му още димеше.
Графът бързо коленичи и помогна на Елизия да се изправи на крака. Свали жакета си и го наметна на раменете й. Тя се олюляваше.
— Ето! Изпийте това! — каза французинът, извади плоско шише от джоба си и го поднесе до безкръвните й устни.
Силната миризма на бренди я накара да се закашля, но тя отпи голяма глътка. Почувства топлината да се разлива като огън по цялото й тяло. Престана да й се вие свят, краката й вече не се огъваха като подкосени. Пое дълбоко въздух и отново се взря в тъмните очи на французина, в които се четеше загриженост.
— Не зная как да ви благодаря, графе! — промълви бавно тя. — Дължа ви живота си.
— За мен е чест да ви служа! Но не вярвам, че щяха да ви убият. Разбира се, като жена с достойнство вие бихте предпочели смъртта.
— Лъжете се! Беше им заповядано да ме убият.
— Заповядано? Невъзможно! Но защо? Кой би могъл да иска смъртта ви? — Графът наистина недоумяваше. Той обходи е поглед пещерата с натрупаните край стените стоки. — Как се озовахте тук?
— Мисис Блекмор ме подмами с лъжа. Тя не е с всичкия си, луда е от жажда за власт… Нищо не може да я спре, щом си е поставила някаква цел… — Елизия видя съмнението, което се мярна по лицето на графа. „Възможно е той да работи с двамата Блекмор, но сигурно няма и понятие, че тя иска да ме убие“ — помисли си Елизия. Беше го доказал, като премахна наетите от мисис Блекмор убийци.
— Но защо ще иска да ви убива?
— Изпречих се на пътя й. Крояла е свои планове за маркиза. Очаквала е да го ожени за Луиза, а за нещастие той избра мене.
— О, разбирам! Човек трябва да се пази от тази жена. При други обстоятелства… Е, да! — Той повдигна рамене. — При други обстоятелства никога не бих имал нещо общо с нея. Винаги е добре да познаваш врага си, тогава си въоръжен срещу него. А след като дори не подозираш опасността? Как можеш да се предпазиш от удар, който не очакваш? Тази жена е много опасна! — Графът изглеждаше истински разтревожен. — Не съм предполагал колко е коварна!
— Сега вече знаете що за човек е мисис Блекмор, графе.
Постепенно Елизия овладя мислите си. Графът явно не подозираше, че е разкрит и че тя знае за неговата мисия в Англия.
— Да, не мога да отрека това — каза той и погледна през рамо, сякаш очакваше някого. — Предполагам, че се учудвате защо съм тук. И сте права. Но вече знаете каква е тази жена. Контрабандистка! Тя трябва да уреди прехвърлянето ми във Франция и това е единственото, което ме свързва с нея — обясни графът със сериозно изражение. — Трябва да ми вярвате. Не съм бонапартист! Съвсем не! Аз съм роялист и съм на страната на онези, които воюват срещу тирани. Но трябва да се погрижа и за имотите си. Вярвате ми, нали? — В гласа му се долавяше толкова настойчива молба, като че ли наистина страшно държеше на нейното доверие.
Ако Елизия не знаеше истината, би повярвала на всяка негова дума, говореше толкова убедително! В края на краищата той беше опитен шпионин, умееше да хвърля прах в очите на хората, това беше едно от изискванията на професията му.