Мисис Блекмор се спря на края на тунела и вдигна отново пистолета. Сега се целеше в беззащитния гръб на Елизия. Войниците не успяха да помръднат, но Алекс беше по-бърз. Грабна пистолета на мъртвия граф и стреля. Мисис Блекмор изписка, простреляната й ръка изпусна пистолета. Тя се хвана за рамото и се спусна да бяга, но се олюля, изгуби равновесие и политна, полетя в пропастта под скалите. Сърцераздирателен писък раздра настъпилата тишина.
Алекс хвърли отвратен пистолета и пристъпи към Елизия, коленичила до ранения младеж. Гледаше с ужас напоената й с кръв рокля. Протегна ръце към нея, за да я прегърне. До ушите му достигна гласът й. Но думите… Думите изцедиха и последната капчица кръв от лицето му.
— Йън, миличък Йън! Добре ли си! Моля те! Моля те! Не бива да умираш! Сега, след като те намерих отново!…
Елизия хълцаше и галеше с нежни, любещи пръсти лицето на момъка, без да забелязва околните. Не видя как протегнатите ръце се отпуснаха, как Алекс затвори очи и обърна гръб.
Шестнадесета глава
— О, лейди Елизия! — Сърдитият глас на Дани преливаше от обич. — Не зная вече какво може да очаква човек от вас!
Тя помогна на маркизата да се облече. Преди това я бе изкъпала и бе намазала раните й със своите мехлеми. Избухна, като видя тежките наранявания по тялото й и започна да проклина. Грижливо почисти раната на главата, отлепвайки търпеливо кичур по кичур.
Елизия бе настанена в голямото кресло пред камината, от която лъхаше приятна топлина. С благодарност държеше между дланите си топлата чаша чай. През тънкия като хартия порцелан горещото питие сгряваше ръцете й.
„Колко е трошливо! — помисли си Елизия унесено. — Колко лесно е да я счупиш. Като човешкия живот…“
Бе видяла как смъртта за миг слага край на нещо толкова невероятно и чудесно, което никога вече няма да се върне. Човешкият живот можеше да угасне като пламъче на свещ. Тя бе усетила студения полъх, бе се спасила като по чудо.
Какво щеше да остане от нея, ако бе умряла? Щеше да остави след себе си само тези горчиви дни на злоба и гняв. Капка горчилка в спомените на ония, с които бе живяла. Животът бе твърде кратък, за да не се опиташ да вземеш всяка трохичка щастие, която ти се предлага…
О, да! Жадно ще го сграбчи, стига да й е отредено… Ще приеме онова, което Алекс може да й даде, та ако ще и да го дели с лейди Уудли. Само да може да го вижда понякога. Все пак тя си оставаше негова жена, а той мечтаеше за наследник. Би могла да роди и да обича децата му, частица от него, която поне щеше да й принадлежи изцяло.
Алекс се бе показал страшно обезпокоен за нея, като я докараха от Блекмор Хол. Ала тя чувстваше стената помежду им — стена от студенина и безразличие. Като че ли искаше да й покаже, че би се грижил така за всеки, който е ранен и има нужда от закрила.
На вратата се почука тихичко. Влезе Луиза. Лицето й беше бледо, с тъмни кръгове около сивите очи. Ръцете й мачкаха влажната кърпичка.
— Луиза! Радвам се да те видя! — каза мило Елизия.
— Не бях сигурна… дали ще ме искаш тук, след… — момичето млъкна и лицето му се сви от болка — … след всичко, което ти сториха.
— Но ти нямаш нищо общо с това! Недей да мислиш, че ще те смятам отговорна и че ще ти се сърдя! — Елизия разтвори ръце и прегърна смутената девойка.
Държеше разтрепераното крехко телце, което като че ли само от едно докосване щеше да се прекърши. Опита се да смекчи с успокоителни думи мъката й. Постепенно хълцането на Луиза престана и тя се облегна изтощена на рамото на Елизия.
— Помниш ли как се запознахме? И как ти казах, че и двете имаме нужда от рамо, на което да можем да се изплачем? — попита нежно тя, докато Луиза припряно бършеше сълзите си е дантелената кърпичка.
— Да… Помня… — каза тя със задавен глас. — Но никога не съм мислила, че ще преживеем такова нещастие. Още не ми се вярва… — тя погледна синината върху бузата на Елизия, — че мама е искала да те убие. Че е била такава… Че и двамата са мъртви сега… — Девойката не можеше да прекъсне потока на мислите си. — Никога не съм ги познавала истински. Целият им живот е бил една голяма лъжа. Никога не сме били близки. Не ме обичаха, нито мама, нито татко. Питала съм се, дали изобщо са ме искали. Още от малка все им бях пречка. Прекарвах повече време с бавачките, отколкото с родителите си. Едва като станах на възраст за женене им домилях…
— О, Луиза! Моля те! — прошепна Елизия. Не можеше да понесе безмерната тъга на това пребледняло личице.
— Но защо? Трябва да погледна истината в очите! Така ще е по-добре. Не скърбя за тяхната смърт, нарани ме предателството им.