Йън сложи ръка на рамото й.
— Лъжете се, Луиза! Никога не съм искал да злоупотребя с приятелството ви. Ако можете да ми простите ролята, която трябваше да изиграя в тази трагедия, ще бъда безкрайно щастлив.
— О, Йън! Никога не бих могла да ви се сърдя! — извика Луиза. — Няма, за какво да ви прощавам. Вие сте изпълнявали дълга си, не бих могла да очаквам от вас нищо друго!
Лицето на Йън просия. Той хвана собственически ръката й и се обърна към Елизия:
— Трябва да се явя пред командира си! Но само след седмица ще дойда отново. — Сините му очи погалиха лицето на Луиза и той добави със сериозен тон: — Но Луиза и аз имаме най-напред да обсъдим един въпрос. Извини ни, ако обичаш!
— Разбира се! — отвърна сестра му развеселена. — Луиза, вярвай му! Аз гарантирам за неговата почтеност и искреност. А освен това е упорит като муле, когато си науми нещо.
Луиза й отвърна само с плаха усмивка. Цялото й лице поруменя, докато двамата с Йън излизаха от стаята.
— Трябва да призная, че в последно време не полагам достатъчно грижи за Сейнт Флауър. Оставих на ескуайъра да поеме моите задължения и да се разпорежда злонамерено и престъпно. Но мога да ви обещая, джентълмени, че за в бъдеще ще се интересувам лично от работите на областта и на местните люде — заяви маркизът на адмирала и на специалния пратеник от Лондон, разположили се около масата в салона.
— Разбира се, работата трябва да мине през съда. Но и аз смятам, че хората от селото няма да получат тежки наказания, след като се изяснят всички обстоятелства. А ако и вие се погрижите, всичко по тези места скоро ще се успокои… — Специалният пратеник говореше уверено, но се виждаше, че все още е поразен от това, че една жена им бе създала такива трудности. Не се чувстваше кой знае колко горд, че тази жена е успяла да го надхитри, въпреки че се бе реабилитирал пред началството със залавянето на тайните документи и смъртта на шпионина.
— Благодаря ви за доверието, джентълмени! Мога ли да ви предложа преди тръгване по чашка бренди? — Маркизът кимна на Питър да поеме задълженията на домакин. В този миг видя Йън и Луиза, които се опитваха да се промъкнат в библиотеката. Маркизът ги догони и ги спря властно.
— Един момент! Имам да говоря с вас!
— Но разбира се, милорд! На вашите услуги! — каза Йън.
Можеше ли да откаже нещо на своя домакин и зет? Йън се обърна към Луиза:
— Идвам веднага! Само да не изчезнеш! — Той се пресегна към малкото томче, оставено на масата, прочете заглавието и го тикна в ръцете й: — Ето ти нещо, за да не скучаеш, сърце мое!
Луиза цялата порозовя, вперила поглед в любовни те сонети на Шекспир.
Йън последва маркиза в кабинета му. Гледаше изненадан как домакинът с едва прикрит гняв затвора вратата и го стрелна със свиреп поглед. За какво може да му е сърдит лорд Тревейн? Дори дулата из вражеските оръдия не криеха толкова много заплаха! Йън се изкашля, за да прекъсне мълчанието.
— Искахте да ми кажете няколко думи, Ваша светлост?
— Повече от няколко, сър! — сряза го лорд Тревейн язвително. — След като имах щастието да присъствам на опитите ви да притискате дамите по кьошетата…
— Простете, но какво означава това? — изпъна рамене Йън. Тонът на Негова светлост никак не му се понрави.
— Означава, че няма да търпя тези задиряния, докато Елизия лежи горе измъчена. Би трябвало да ви удуша!
Йън пребледня. „Милостиви Боже! Какво му става на този побъркан човек?!“
— О, Елизия, скоро ще се оправи. Малко е стресната, но това момиче е несломимо. Виждал съм я в къде-къде по-тежки ситуации. — Йън се усмихна успокоително. Явно Негова светлост бе разтревожен за здравето на жена си. — Признавам, че преживя немалко. Уплаших се до смърт, като я видях в онази пещера. Но трябва да бъдете спокоен, лорд Тревейн! Вашата икономка мисис… Дани каза, че скоро ще я изправи на крака.
— Така ли каза? — запита Алекс със странно спокойствие. — Следва ли да заключа, че вече сте били при жена ми?
— Естествено! — Йън изгледа смаян маркиза. — Та това е мое право! За какъв ме смятате?
— Ще ти покажа за какъв те смятам, проклет негоднико! — кресна Алекс. Той скочи срещу изумения младеж и го притисна до стената, сграбчил жестоко превързаното му рамо. — Би трябвало да те убия! Никой не си е позволявал онова, което ти си позволи! Аз умея да пазя това, което ми принадлежи! Имай го предвид! Елизия е моя и ще остане завинаги моя! Няма да позволя някакво петле, дето не си знае мястото, да ми я отнеме! Изчезвай и да не си посмял да припариш по тези места! Докато си жив! — Алекс се задави от ярост. — Иначе животът ти няма да струва и пукната пара!