Той разтърси Йън като торба с кокали, пусна го изведнъж и го запрати настрани. Йън падна в едно от кожените кресла. Но се съвзе и скочи, целият пламнал, стиснал ръце в юмруци.
— Трябва да призная, че бях поразен, когато разбрах, че Елизия се е омъжила за вас — започна той презрително. — Бях ужасен, защото познавам славата ви, Ваша светлост! И моите най-лоши опасения относно този брак напълно се оправдаха. Зная, че като джентълмен не ми остава нищо друго, освен да предпазя Елизия от вашето влияние. За развод, разбира се, не може да става и дума, освен като най-крайна мярка. Но ще имам грижата отсега нататък не вие да определяте живота й.
— Безсрамен хлапак! Ти ли ще се сравняваш с мене? — изрева Алекс. Не можеше да намери думи, освирепял от гняв. — Ще иска развод като най-крайна мярка! Мръсен измамник!
Очите на Йън заискриха при тази нова обида. Няма да търпи повече наглостта на този луд маркиз. Йън свали ръкавицата си, за да защити честта си срещу тези нападки. Но Негова светлост бе неудържим. Личеше, че твърдо е решил да го предизвика.
— Никога няма да се разведа с нея! Тя е моя! Тя вече носи фамилията Тревейн. И ще си остане с нея до смъртта си! Никога няма да се ожениш за нея! Кучи син!
Йън замря така, както бе вдигнал ръкавицата. „Да се оженя? Какво, по дяволите, става тук?“ Той слисано изгледа лорд Тревейн.
— Да се оженя? — повтори той на глас. Положително не бе разбрал правилно.
— Да, да се ожениш! — изсъска Алекс през зъби. — Или ти се ще само да се позабавляваш с нея? Напълно би ти подхождало!
— Да се оженя? Но защо, за Бога, да се женя за собствената си сестра?! — Йън отпусна ръце.
Маркизът го гледаше поразен. Не вярваше на ушите си.
— Елизия е ваша… сестра? — прошепна той недоумяващ.
— Естествено! — сви рамене Йън, не по-малко объркан. Но постепенно започна да разбира и се разсмя звънко. — Да не искате да кажете, че не сте го знаели?
— Бога ми, не! Не знаех. Става ясно, че зная твърде малко за собствената си жена, за къщата си, а и за онова, което става във владенията ми. Господар на имението, няма що! Излиза, че не съм господар на нищо…
Усмивката на Йън помръкна при вида на ядосания маркиз. С този мъж шега не бива! Особено при сегашното му настроение.
— Ама, разбира се! — възкликна Йън, като се сети изведнъж за обещанието, което бе изтръгнал от сестра си. — Елизия не можеше да ви каже, бях я заклел да пази тайна. Знаеше, че ако някой разбере, ще бъда застрашен не само аз, но и изпълнението на цялата ми задача. Тя ми даде тържествено обещание, че ще мълчи. А сестра ми никога не би нарушила дадена дума. Аз съм лейтенант Йън Димарайс, Ваша светлост, братът на Елизия.
Йън поизчака, за да може лорд Тревейн да смели тази новина. Наблюдаваше лицето му, издялано сякаш от гранит. „Ето един горд човек! — помисли си Йън. — Който не е свикнал да търпи несправедливост.“
Алекс протегна ръка.
— За мен ще бъде чест, лейтенант Димарайс, ако бъдете така добър да приемете моите извинения и се съгласите да бъдем приятели след всичко онова, което ви наговорих. Оскърбих ви по непростим начин. Извинете! — каза Алекс просто.
Йън хвана с благодарност ръката на по-възрастния мъж. Не понасяше да живее в раздор с някого. Представяше си какво огромно усилие е коствало на този горд и самоуверен човек да се овладее и да поднесе най-смирено своите извинения. По-късно щеше да си направи окончателна преценка за своя зет. За момента прие безрезервно предлаганото приятелство. Не би желал в никакъв случай да го има за враг. А освен това, ако иска да вижда Елизия, трябва винаги да е добре дошъл в дома на нейния съпруг.
— Всичко е забравено, лорд Тревейн! — каза Йън дружелюбно. — Просто едно недоразумение.
Устните на Алекс се изкривиха в малко кисела усмивка.
— Би трябвало да се досетя, че сте брат на Елизия. Имате нещо много общо с нея.
— Е, да… — Йън изглеждаше малко озадачен. Не знаеше дали трябва да приеме тези думи като комплимент. — Често ни обвиняват в твърдоглавие и избухливост…
— Мога да потвърдя и двете. Но мисля, че много ви задържах и лиших Луиза от вашата компания. Сигурно е изгубила търпение. — Алекс се усмихна, като видя как поруменя Йън. — Разбира се, и двамата сте мои гости. Чувствайте се като у дома си!
„Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като покана“ — помисли си Йън иронично, но все пак изпълнен с признателност заради себе си и заради Луиза.